Погребението на Рафаело мина и замина. Разчу се, че церемонията била отворена само за най-близките членове на семейството. Колкото и да не ми се ще, събитията от злополучната нощ проблясват в главата ми. Странният отсъстващ израз върху лицето на графа. Миризмите и звуците след края на лова, нежното самообладание на херцогинята и изненадата от лекотата, с която протече разговорът ни с нея. Двете си говорехме като сестри или по-скоро — като майка и дъщеря. Галя Нерон по гърба. Точно тогава по вратата се разнася тежко чукане.
— Влезте, татко — казвам с въздишка.
— Откъде знаеш, че съм аз? — пита ме той, пристъпвайки се в стаята ми.
— Имам шесто чувство — отвръщам.
Лицето му е мрачно, баща ми ми изглежда на ръба на гнева.
— Имам новина за теб — казва той. Напрягам се и Нерон сънливо повдига глава.
— Каква?
Баща ми измъква пергаментен свитък от жакета си.
— Писмо — отвръща. — За теб.
През ума ми преминават няколко възможности, но най-плашещата е, че не съм била достатъчно внимателна по отношение на Сегретата. Може би някой е разкрил моите среднощни рандевута. Не мога да понеса мисълта за последствията.
— О, така ли? — успявам да произнеса.
Внезапно по лицето му се разлива усмивка.
— Скъпа моя — казва с пресилен драматизъм. — От жената на дожа е. От самата херцогиня. Можеш ли да повярваш?
Хвърля свитъка на леглото ми. Котаракът скача от скута ми и се измъква навън.
Скъпи Антонио,
Ще ми окажете най-голяма чест, ако разрешите да окачим портрет на дъщеря ви в херцогската резиденция. От трагичните събития в хижата на граф Рафаело насам много често си мисля за нея и в знак на признание за нейната добрина през онази нощ бих искала да поръчам неин портрет, който да бъде нарисуван от художник по мой избор. Вярвам, че това ще е приемливо.
— Разбираш ли какво означава това? — баща ми танцува из стаята като малко дете. — Ще изпрати някой от художниците на херцога. Ще те нарисуват на перфектна светлина и ще окачат портрета ти в коридора на двореца! Владетелите от Континента и техните синове ще видят лицето ти и ще питат за теб! За нула време ще ти намерим подходящ съпруг и… Не разбираш ли, скъпо мое момиче? Семейството ще бъде спасено!
Някак си не мога да намеря подходящите думи.
— Мислех, че дожа вече не го е грижа за семейство Дела Скала — отвръщам. — Вие казахте, че трябваше да разговаряме с него поне две-три минути.
Баща ми се усмихва и размахва закачливо пръст.
— Не се прави на много умна пред мен, момичето ми. — Плесва с ръце и излиза от стаята, като мърмори: — Всичко ще бъде наред!
Убедеността му надвисва тежко над мен, но също така по някакъв начин ме прави щастлива и дори малко силна. Какво богатство от чувства съм изпитала, откакто излязох от вратата на манастира! Каква смесица от страх и вълнение, отчаяние и радост. Ще ми се да можех да ги разчепкам и в определен момент да усещам само по едно от тях, вместо всичките накуп, но това вече не ми изглежда възможно.
Две нощи поред спя със стръкчета лавандула и мащерка под възглавницата. Ароматната комбинация се носи в сънищата ми. Виждам своя портрет, закачен в коридорите на двореца на дожа. Същата картина пада в тъмни води и блясва зад главата на игуменката, докато пръстите й галят ласето за отбелязване на страниците в нейната Библия — така, както винаги са го правили. И в сънищата ми картината се променя. Първо съм в кафявите си дрехи на послушница, после — в разкошната червена рокля, която така ме заслепи, когато я облякох за първи път. Накрая се виждам в тежките мокри дрехи, носени от сестра ми в нощта на нейната гибел. Пред лицето ми е поставена маската с лебедови пера.
Събуждам се плувнала в пот. Беатриче също е познавала Сегретата. Вярвала им е или поне така каза Карина, и ето каква съдба я застигна. Чудя се колко ли навътре е била в делата им.
На сутринта ще позирам за портрета си. Фаустина се втурва в стаята ми и ме осведомява, че Бианка ми приготвя специална закуска, „за да придаде цвят на лицето ти“. Портретът ще бъде завършен тук, в задния салон, където светлината е най-добра.