След като се измивам, Фаустина ми носи една от роклите на майка ми.
— Баща ти пожела да облечеш това — казва старата жена. Изчезва отново и ме оставя сама с дрехата. Нежна седефенорозова коприна с проблясъци на перлено. На корсета — декорация от бяло кадифе, на кръста — ластари от тъмнорозово. Мисля, че си спомням мама, облечена в нея. В ума ми отеква ехото от пеенето на майка ми.
— Настаних художника в салона — казва Бианка, надниквайки през вратата. Леко се е изчервила, което ми се струва странно за такова дръзко момиче като нея.
Фаустина приглажда косата ми, усмихва се гордо.
— Хайде, идвай, Лаура. Аз ще наблюдавам, докато позираш.
Говори така, сякаш са я поканили на кралска сватба. Трогната съм от вълнението й, но не вярвам предстоящото занимание да е особено интересно. Присъствието на Фаустина ще означава, че поне няма да умра от скука, докато седя неподвижно в продължение на часове.
Старата ми дойка ме повежда надолу по стълбите, внимателно повдига полите на роклята ми, за да не докосват пода, докато вървя. Бутва вратата на салона и ме въвежда вътре.
Художникът е застанал с гръб към нас в отдалечения край на стаята. Познавам го. По извивката на гърба, по начина, по който стъпалата му са се слели с пода, по отпуснатите върху бедрата ръце. Дори не е необходимо да виждам лицето му.
Той е.
И изведнъж ме обзема надеждата, че Бианка и Фаустина наистина са ме направили възможно най-красива.
Двадесет и седма глава
Джакомо се обръща и за секунда веждите му изчезват в къдриците на челото му; събаря буркан с вода на пода, но сякаш дори не забелязва.
— Това не е най-доброто начало, нали? — неодобрително казва Фаустина. — Очакваме художник, не вандал.
Но аз виждам, че докато се спуска към счупеното стъкло, очите й играят закачливо — очевидно е очарована от този красив млад мъж.
— Моля ви, не се занимавайте с резултата от моята несръчност — казва Джакомо. — Аз ще разчистя всичко.
Отново е облечен в широката бяла риза. На врата му виси сребърен медальон, а кожата под него е с цвят на маслина и гладка като полирано дърво. Той среща очите ми и се усмихва. Надявам се Фаустина да не е видяла как се изчервявам.
— Аз просто ще седна ей в този ъгъл — казва старата жена. — Не ми обръщайте внимание.
Тя занася кошницата с ръкоделие до стола и се захваща с бродерията си. Шумно се намества върху седалката, като тихичко си припява някаква мелодия. Удивително как моята добра стара дойка е способна да се трансформира толкова бързо в такава шумна натрапница! Единственото, което искам, е да поговоря с него.
— Здравейте, синьора Дела Скала — поздравява ме Джакомо.
Би трябвало да съм свикнала с произнасянето на името ми, но съм омагьосана от начина, по който то излиза от неговите устни.
— Бихте ли седнали? — пита той и посочва към един стол, поставен до прозореца. Подчинявам се и художникът приближава, заобикаля ме.
— Ще възразите ли? — казва, докосва леко раменете ми и едва забележимо ги извърта.
Докато се връща обратно към статива си, в салона влиза баща ми.
— А, да, отлично — възкликва той и плясва с ръце. — Момче, може ли да поговоря с теб за минутка?
Джакомо внимателно оставя парчето въглен и баща ми го отвежда настрана. Чувам някакво мърморене, после татко подава на Джакомо няколко монети.
— Синьор, не е необходимо — възразява художникът. — Поръчката вече е платена.
— Моля те — настоява баща ми. — Искам да сториш най-доброто, на което си способен. Ако го постигнеш, отново ще получиш същата сума.
Джакомо се изчервява и пуска монетите в джоба си. След като баща ми излиза, премества статива си по-близо, така че сме само на няколко стъпки разстояние един от друг. Залавя се за работа. Очите му се стрелкат от мен към платното и обратно. Не съм сигурна накъде трябва да гледам, затова свеждам поглед.
— Погледнете насам, моля — казва той със сериозността на професионалист. — Не мога да нарисувам очите ви, ако не ги виждам.
Поглеждам към него с усмивка.
— Никакви усмивки — добавя, макар че една трепти в ъгълчетата на устните му.
Моята усмивка става още по-широка, после се овладявам. Чудя се дали ми е позволено да говоря. Най-вероятно не. Тишината, с изключение на драскането на въглена, е хипнотизираща. Джакомо не е единственият, който рисува картина. Макар да изглеждам така, като че ли само си седя с лице, извърнато към слънцето, аз също улавям образа му. Потъвам с наслада във възможността да го гледам, без да се срамувам. Забелязвам, че носът му е деликатен и леко чип, челюстта му е леко засенчена от къса, равно подстригана брада. Той дъвче долната си устна, бръчките около очите му се задълбочават, докато се концентрира.