Тишината е нарушена от остро носово дишане. Фаустина тихо похърква в стола с големи възглавници, отпуснала гергефа в скута си.
Изражението на Джакомо омеква.
— Как сте, Лаура? — прошепва той и кръщелното ми име звучи почти опасно, докато излиза от устните му — Притеснявах се, особено след тъжната новина за графа. Приятелката ви трябва да е много потресена.
— Беше ужасна нощ — признавам.
Той взема малко бурканче с боя и една мъничка шпакла и прехвърля част от боята върху палитрата в ръката си.
— Това тайното ви синьо ли е?
— Не — отвръща. — Опитвам се да получа един напълно нов цвят, такъв, какъвто никой преди мен не е успял да постигне. Но се страхувам, госпожице, че ще се проваля.
— Защо?
— Защото се опитвам да намеря начин да уловя очите ви и съм отчаян.
През тялото ми преминава тръпка на удоволствие, примесено с паника. Ако този комплимент бе дошъл от друг човек, просто щях да извърна с досада очи към тавана, но притесненият поглед на Джакомо ме обезоръжава и аз се засмивам. Той подминава статива, приближава към мен. Протяга ръка, улавя брадичката ми и леко повдига лицето ми нагоре. Затварям очи. Оставам така около две секунди.
— Така. Това трябва да свърши работа.
Когато отново вдигам клепачи, той върви обратно към статива и обяснява:
— Знаете ли, ако прекараме целия ден в мълчание, часовете ще минават много бавно.
Фаустина изхърква и се размърдва в съня си.
— Не бях сигурна дали ми е позволено да говоря.
Той взема палитрата си.
— Някои художници възразяват, но не и аз — отвръща. — Искам да опозная човека, когото рисувам.
— Завършихте ли скиците си на лова? — любопитствам.
— Някои. Но те са само подготвителни рисунки. Чух, че сте се погрижили за приятелката си.
Откъде може да е разбрал? Предполагам, че слугите говорят и клюкарстват толкова, колкото и господарите си, ако не и повече.
— Изглежда много странно, че в един момент Рафаело беше толкова изпълнен с живот, а в следващия… просто издъхна — казвам.
— Изглежда във Венеция смъртта никога не е естествена. Поне не в случаите, за които съм чувал.
— Не мислите ли, че е умрял случайно? Казват, че сърцето му било зле.
Джакомо поклаща глава.
— На мен не ми изглеждаше така.
Макар да се покрива с най-лошите ми подозрения, увереността му леко ме ядосва. Как може един художник да знае какво се е случило?
— Изглеждате много сигурен в заключенията си — казвам по-рязко, отколкото съм възнамерявала. Той не дава вид, че е забелязал промяната в тона ми.
— Всеки член от венецианското общество е част от някаква схема или заговор. Ако човек има късмет, може да се откъсне от тях, но ако няма, го очаква съдбата на Рафаело.
Безчувственото пренебрежение, с което говори за съпруга на Карина, не укротява надигащия се в гърдите ми гняв. Ако се събуди и ме види в момента, Фаустина вероятно ще остане доволна от цвета на страните ми.
— Мислите, че вината за убийството му е негова?
Джакомо ме гледа загрижено.
— Вероятно не — отвръща. — Вдигнете брадичка, моля.
Подозирам, че го казва единствено с цел да насочи разговора към по-безопасни води, но мислите ми са се върнали към сестра ми. Тя не е била част от никаква схема, сигурна съм в това. Не и моята сладка невинна Беатриче.
— Разстроих ви — отбелязва Джакомо. — Позволих си да кажа неща, които не биваше да казвам. Приемете извиненията ми.
— Глупости — отвръщам. — Моля ви, разкажете ми повече за живота на един художник.
— Струва ми се, че ще ви отегча.
— Трябва да е по-интересен от живота на една неомъжена девойка — отвръщам.
— В такъв случай подозирам, че животът ви няма да е скучен още дълго време. Ще се появят ухажори, които ще се редят на опашка, стигаща чак до пристанището.