— Талантът ви с четката толкова ли е голям?
Когато ме поглежда, очите му са топли.
— Не е необходимо да бъде — отвръща.
Фаустина внезапно изправя гръб.
— Да, да, Антонио… — объркано изрича тя. Докато се отърсва от дрямката, очите й се спират върху нас. — Това е добре. Обратно на работа. — Клепачите й се отпускат отново и закръглената й гръд се повдига и спуска.
— Къде живеете? — питам Джакомо.
— Понякога в двореца на херцога, с един от конярите. Но съм взел под наем едно малко студио близо до Лидо. За него се грижи Матио. Може да е шумно, но хората там са ми като семейство. Сигурен съм, че и вие ще ги харесате.
— Звучи прекрасно — отбелязвам. — Какви са приятелите ви? С какво се занимават?
— Приятелите ми са актьори, художници, поети. Познавам и двама математици, но те не са забавни като останалите.
— Сигурна съм, че са по-вълнуващи от търговците — казвам. — Единственото, което вълнува приятелите на баща ми, са търговските пътища и благоприятните ветрове.
Той се смее, докато разбърква още цветове и взема четка от един буркан с вода.
— Харесва ми вашата Венеция. Всичко, което аз самата съм виждала от града, е свързано с пари, власт и телесни удобства и никога, доколкото успявам да разбера, нещо, което да е свързано с красотата или душата.
— Ако онова, което ви харесва, е моята Венеция, то тогава тя може да бъде и ваша.
За един прекрасен главозамайващ момент си мисля, че може би е прав.
— А откъде познавате дожа? Голяма отговорност е да рисувате по таваните на най-могъщия мъж във Венеция.
— Така е, наистина — съгласява се Джакомо, без да вдига поглед от платното. — Що се отнася до това, как се запознах с него, фалшифицирах едно писмо с препоръки.
Шокирана съм.
— Вие?
— Шегувам се. Всъщност, току-що получих една голяма поръчка, за която умирам да разкажа на някого. Дожът иска да нарисувам фреска в „Сан Марко“.
— В катедралата?
— Знам. Чувствам го като огромна отговорност.
— Според мен „Сан Марко“ е най-красивата сграда в цяла Венеция.
Той се усмихва.
— И според мен. Поръчката е за параклиса, в който е погребан синът му.
Трепвам при спомена за двата саркофага, лежащи тихо един до друг. Изпитвам облекчение, че Джакомо се е концентрирал върху палитрата си, прехвърляйки жълт пигмент върху нея.
Струва ми се, че по лицето му пробягва кратка сянка на загриженост.
— Не бива да казвам на никого. Това е голяма тайна.
— Аха! — смея се. — Значи и вие имате тайни. Като всеки друг във Венеция!
Джакомо не се смее. Дори не се усмихва.
— Можете да ми имате доверие — казвам. Но една тръпка поема към повърхността на кожата ми, защото се сещам за последния път, в който съм казала същите тези думи.
Той работи мълчаливо, докато се опитвам да измисля какво да кажа — нещо, което да възстанови непосредствеността помежду ни. Обзема ме облекчение, когато най-накрая поклаща глава към мен в престорено мъмрене.
— Престанете да мърдате — казва с усмивка. — Не мога да ви рисувам, ако не стоите неподвижно.
— Извинявам се.
През цялото време усещам ускореното биене на сърцето си, което сякаш се опитва да избяга от тялото ми. Надявам се, че Джакомо не е забелязал. Ще е много трудно за обяснение.
Нямам представа колко време е минало. Но слънцето е пресякло цялата ширина на прозореца, което означава, че става късно. Фаустина се събужда с пръхтене. Сяда изправена, подобно на марионетка, на която са дръпнали конците, но все още изглежда замаяна.
— Колко време съм спала? — пита унесено старицата и аз я информирам, че най-вероятно са минали часове. Тя изпада в ужас и ми се кара, задето не съм я събудила, после бързо излиза навън да търси Бианка.
Джакомо започва да събира нещата си. Почиства четката и я увива в посивяващ парцал. Затяга капаците на бурканчетата с бои, които е използвал, после ги прехвърля в кошницата си.
— Свършихте ли? — питам го.
— Вие сте капризен клиент — смее се той. — Не бих могъл да уловя това лице само от един-единствен сеанс.
— Това означава, че ще трябва да дойдете отново.
— Да. Възразявате ли?
Поклащам отрицателно глава. Не бих имала нищо против да дойде сто пъти, и още сто пъти след това. Опитвам се да не се усмихвам, но изглежда няма начин да контролирам това свое непокорно лице.