— Може ли да видя? — питам.
— Не и преди да съм завършил. На лошо е.
— Аз не съм суеверна — настоявам. — Моля ви?
Той избърсва ръце в един омацан парцал.
— Щом искате да погледнете, не мога да си представя, че аз или който и да е друг, би могъл да ви спре. Сега по-добре да отида да разчистя — извинява се и излиза от стаята, като затваря вратата зад гърба си.
Изправям се вдървено. Обратната страна на платното ме привлича като могъща ръка със сила, на която не мога да устоя. Събирам смелост и се отправям натам.
Розова и бледа съм, направо прозрачна, подобно на дух или сянка, минаваща покрай прозорец. Но портретът вече се е оформил и образът започва да се разкрива. В картината на Джакомо съм силна и с благородно изправени рамене.
На ниската маса до статива лежи голяма отворена черна кожена чанта. Вътре се виждат купчини листа и очертанията на други рисунки. Нещо ме влече натам и ме изпълва с желание да погледна, въпреки че не е редно. Внимателно издърпвам няколко скици и ги прелиствам. Талантът си личи във всяка една от тях. Идеално изрисуваните арки на църквите, извивките на плодове и керамични съдове, формите на лица, тела, ръце и крака.
Три скици се плъзват навън и политат към пода. Клякам. Полите на седефенорозовата рокля на майка ми се издуват около мен, докато бързам да ги прибера. Обръщам първата. Скица на женско тяло от брадичката до талията. Полегнало е на диван, едната ръка е вдигната над главата. Жената без лице е облечена в селска рокля и от рисунката лъха на голяма интимност. Какво му е това момиче? А той какъв й е? Скромността, на която са ме учили в манастира, ме кара да се изчервя, въпреки че наоколо няма никого, който да види срама ми.
Втората рисунка показва същия модел, облегнат на бюро и стиснал в пръсти перо, докато пише писмо. Дългата кестенява коса пада над лицето, но в позата на девойката има нещо познато. Напомня ми за мен самата, когато пишех писмата си до Беатриче в манастира.
Чувам стъпките на Джакомо, тихо шумолене по мраморния под. Подсвирква си щастливо, докато приближава. Обзема ме паника. Какво ще си помисли, когато ме види да клеча на пода и да разглеждам рисунките му? Изобщо не биваше да поглеждам! Събирам свитъците пергамент, но докато ги пъхам обратно в чантата, Джакомо влиза. Четките и останалите му принадлежности са увити във вързоп от бял плат, лицето му е озарено от тайнствена усмивка. Не мога да спра треперенето си. Думите на извинение вече се оформят върху устните ми, когато третата рисунка се изплъзва от пръстите ми и полита към пода. На нея е същото момиче, но този път лицето му предизвикателно гледа към моето.
От гърлото ми се откъсва приглушен стон.
— Какво има? — пита Джакомо. Усмивката му изчезва.
Подавам му рисунката с трепереща ръка. Искам да я вземе от мен. Но не мога да я пусна.
Момичето на скицата е Беатриче.
Двадесет и осма глава
Бавно оставям рисунката на масата помежду ни и отстъпвам назад. Държа се за полите на роклята си, мачкам материята в юмруци.
— Как така имаш рисунки на сестра ми?
— Мога да обясня…
— Корсетът й е развързан!
Истината ме пронизва. Сигурна съм, че е бил той — че Джакомо е мъжът, когото сестра ми е отишла да види в нощта на смъртта си. Рисунките, така изпълнени с чувственост и копнеж, не оставят никакво съмнение у мен. Джакомо и Беатриче са били любовници.
Правя нови две стъпки назад, придвижвам се още по-близко до вратата.
— Лаура, съжалявам, че не ти казах.
— Какво не си ми казал? — гласът ми звучи пискливо и остро.
— Че познавах сестра ти.
— Каква ли може да е причината да не ми кажеш нещо толкова важно? — стиснала съм зъби. — Защо ли го пазиш в тайна? Защо някой би го пазил в тайна? Освен ако не си имал какво да криеш.
— Не беше така.
— Как?
Той нервно поглежда към вратата. Дали само не си е играл с мен — задържащите се по-дълго погледи, прелестните неща, които ми е казвал?
— Лаура, моля те…
— О, да, разбира се. Малката Лаура, току-що излязла от манастира, пълна наивница. Така си мислят хората. Е, не съм глупава. Знам, че баща ми е прав. Във Венеция няма приятелства.
— Не говори така. Не е вярно. — Джакомо приближава към мен и се опитва да ме хване за ръката.
Издърпвам пръстите си и изхвърчам от стаята, прекосявам коридора и излизам през предната порта. Продължавам да тичам по брега на хлъзгавия черен канал. Вятърът се усилва, започва да вали. Усещам капките дъжд по кожата си като малки кинжали.