Завиваме по една мръсна алея и стигаме до изцапана дървена врата. Алегреза изважда ключ и го превърта в ключалката.
— Няма никакъв рецитал в чест на Николо и Паулина, нали? — казвам.
— Не съвсем — усмихва се.
— Къде ме водите в такъв случай? — започвам да отстъпвам назад.
— Моля те, не се притеснявай — успокоява ме тя и ме хваща за ръката. — Извинявам се за измамата. Трябваше да се погрижа баща ти да не заподозре нещо.
Отваря вратата и ме въвежда вътре, после я затваря зад нас и отново я заключва. В краката ни се виждат стръмни каменни стъпала, водещи надолу Алегреза трябва да се наведе, за да избегне ниския таван. Отгоре висят мъх и някакви странни малки бели сталактити, все едно сме в пещера, а във въздуха витае миризма на влага. Спирам в основата на стъпалата.
— Ела, ела. Ти си една от нас, Лаура. Няма от какво да се страхуваш.
Отпред се вижда мъждивата светлина на няколко запалени свещи. Пространството се отваря в голяма изба, пълна със стари рафтове и бутилки. Шест-седем жени от Сегретата ни очакват, скрити зад безизразните маски. Не съм си взела моята и за момент се чувствам така уязвима, сякаш съм застанала гола пред тях. Разпознавам Грация с нейната черна котешка маска. Знам твоята тайна, мисля си, като се опитвам да устоя на изкушението да я разоблича тук и сега; да й кажа, че вчера я видях в катедралата. Но вратата е заключена зад мен. Разкрия ли тайната й сега, ще загина, невидяна от никого. Най-вероятно ще си умра с тайната й. Мъчително преглъщам.
— Какво ще стане, ако баща ми разбере, че не е имало рецитал? — прошепвам на Алегреза.
— Няма да разбере.
— Откъде сте толкова сигурна?
— Защото никой няма да му каже — казва го така, сякаш е неопровержим факт. Слага маската на бухал пред лицето си и очите й се забиват в моите, сякаш ме предизвикват да я нападна.
Една от тъмните фигури леко ме докосва по рамото. Жената с лисичата маска.
— Здравей, Лаура — казва и ми подава маска, украсена с паунови пера. Веднага щом я слагам, ме обзема странното чувство, че съм в безопасност.
— Добре дошли на тази специална среща, сестри — обявява Алегреза.
Чудя се дали аз ще съм първа точка в дневния ред. Дали ще ми се карат заради атаката над Бела Дона? Дали ще поискат да узнаят защо не съм привлякла нов член?
— Бих искала всички да се запознаете с някого. Мария! — Алегреза прави знак с дългите си пръсти. — Моля те, доведи новата ни гостенка.
Една от маскираните жени отваря врата към някаква вътрешна стая. Извежда момиче, облечено в златен сатен и с черна превръзка на очите. Гърлото ми пресъхва.
Паулина.
Мария сваля превръзката. Паулина трепери, оглежда уплашено стаята.
— Какво искате от мен?
Паулина, годеницата на сина на дожа — идеалната последователка за Сегретата. Дали не са се уморили да ме чакат аз да я привлека? Ще ми се да можех да захвърля маската си, да се спусна към нея и да я изведа оттук. Но ако остана скрита, може би ще имам по-големи шансове да я защитя.
Алегреза сериозно обяснява правилата на Обществото в детайли, точно както беше направила и пред мен. Паулина кимва. Казва на всички, че има тайна, и в стаята се възцарява същото изнервящо набъбнало мълчание, на което съм ставала свидетелка и преди.
Паулина стои твърдо, оглежда се наоколо.
— Онова, което имам да ви казвам, е, че има още едно тайно общество. Общество, създадено от граф Рафаело.
Някои от жените се прекръстват при произнасянето на името на мъртвеца.
Гласът на Паулина става по-уверен.
— Рафаело беше основател на общество от комарджии. Събираше хора от цяла Венеция и околностите й, подтикваше ги да се включват. Седеше на маси, на които се печелеха и губеха огромни състояния. С всеки изминал ден залозите ставаха все по-високи и по-високи.
С ужас се сещам за кавгата между баща ми и графа в деня, в който двете с Карина седяхме на двора. Спомням си и за липсващите бижута на майка ми, за празните петна, където навремето висяха картините ни.
— Играеше много опасна игра — продължава Паулина. — Повечето хора, които знаеха каква е целта му, са изненадани, че мина толкова време, преди той да се срещне с края си.