Знаех си. Рафаело е убит.
Паулина е върната обратно във вътрешната стаичка. Събираме се на куп, за да преценим стойността на чутата тайна.
— От каква полза ни е тази информация, наистина? — казва една от жените. — Дори кучетата по улиците знаят, че смъртта на Рафаело не е случайна. Всички знаят, че някой го е убил, най-вероятно го е отровил.
Наистина ли не може да види истината пред очите си — че в този момент убийците стоят сред нас? За пръв път се питам дали в самото Общество няма тайни. Дълбочина от сенки. Или всичко е представление за пред мен? Може би аз съм единствената тук, която е държана в неведение и всичките тези жени се смеят зад маските си?
— Вярно е — отвръща Алегреза, — но истинската стойност е в информацията за комарджийския клуб. Ценно е да го знаем. Може да е в състояние да ни каже и нещо повече. Като например кои са другите членове.
И баща ми е сред тях, мисля си. Независимо от всичко не мога да понеса мисълта, че е възможно да бъде изложен на публичен срам.
— Предлагам да гласуваме дали да я приемем в Обществото — завършва Алегреза. — Всички, които сте за, кажете „Да“.
Изречените съгласия отекват от стените.
— Всички, които сте против, кажете „Не“.
Мълчание. Никой няма да забележи моят единствен глас на несъгласие, затова не казвам нищо. Ла Мута.
— Решението е взето — обявява Алегреза.
Разделяме се. Коприна и пера шумолят покрай дърво и камък и Паулина отново е извикана.
Тя стои по средата на стаята, висока и изпълнена с очакване. Провежда се ритуалът по посрещането. Алегреза я хваща за ръката и пробожда дланта й с върха на ножа. Гледаме, докато не се появява тънка ивичка кръв. Паулина е спокойна, неподвижна, усмихната. Има ли някаква представа в какво се забърква?
Грация й подава разкошна тъмнопурпурна маска, оформена като кичесто цвете, цепнатините за очите са обрамчени с тюркоази.
— А сега, Паулина, има ли нещо, което можем да направим за теб?
Усмивката на Паулина става леко срамежлива.
— Има едно момиче… — започва. Говори за младата жена, която срещнахме в деня на уличното представление, онази, която се смееше зад ветрилото си. Дъщерята на мъжа, за когото е работел чичото на Паулина, доколкото си спомням. Паулина колебливо казва, че иска това момиче — името й е Перлита — да преживее някакво публично унижение. Тривиално злобно желание и въпреки че маските ми пречат да видя реакциите по лицата на другите жени, не съм изненадана, когато Алегреза поклаща глава.
— Подобно нещо не е редно — отвръща тя. — Ние действаме съобразно код на честта.
Замалко да се изсмея подигравателно. Паулина се изчервява.
— Ами, аз… аз…
— Няма значение — прекъсва я Грация. — Сигурна съм, че ще дойде време, когато наистина ще можем да ти помогнем.
Паулина възвръща самообладанието си и жените се пръсват, за да си поговорят една с друга. Приближавам до приятелката си.
— Поздравления, Паулина.
Виждам как очите й се разширяват зад маската.
— Лаура? — в гласа й се долавя известна доза притеснение. — Това ти ли си? Ти никога…
— Шшт — прекъсвам я. Навеждам се към нея, за да е единствената, която ще чуе думите ми. — Внимавай. Обществото не е това, което изглежда.
— Но ти си негов член — отвръща тя. — Какво имаш предвид?
Алегреза внезапно изниква до нас, подобно на привидение.
— Паулина, извини ме, но трябва да кажа нещо на Лаура.
Прави ми знак да отида до края на групата от жени и аз се подчинявам.
— Изглеждаш ми притеснена, Лаура. Има ли нещо?
— Защо, трябва ли да има? — отвръщам.
Тя сваля маската си и ме поглежда право в очите, затова и аз правя същото.
— Венеция е опасно и плашещо място — нежно казва Алегреза. — Трябва да си имаме доверие.
Кого се опитва да заблуди? Трябва да ме смята за глупачка, също като Джакомо. Виждам как Паулина си бъбри свободно с останалите жени, така, както прави винаги по време на парти. Подмамили са приятелката ми в мрежата си и предат нишката си около нея.
— Аз не ви вярвам — признавам.
Лицето й се сгърчва, сякаш съм й ударила плесница.
Отивам към вратата.
— Трябва да си вървя у дома. Карина скоро ще дойде и не искам да я подвеждам.