Алегреза не се опитва да ме спре. Тръгва след мен нагоре по стълбите и отключва вратата, за да ме пусне да изляза.
— Внимавай — предупреждава ме. Гласът й е дълбок и загрижен. — Спомняш ли си, че ти казах, че си обвързана с нас, Лаура? Е, ние също сме обвързани с теб. Ако някога си в опасност, обърни се към мен.
Кимвам и се отдалечавам под лъчите на следобедното слънце, но не мога да си представя, че изобщо някога отново ще я помоля за помощ. Когато поглеждам назад, тя стои — висока сянка на прага.
Тридесета глава
Карина ме чака в салона, бледо и изтъняло копие на самата себе си. Бианка сервира кана с лимонов сок и захар, разтворени във вода. Сипва го в две чаши.
— Къде беше? — пита ме Карина.
Приближавам и вземам студените й длани в своите.
— О, съжалявам. Аз…
Тя плаче, затова обвивам ръце около нея.
— Бианка, остави ни, моля те.
Хващам Карина за ръката и я отвеждам до мекия стол на майка ми. Предлагам й кърпичка.
— Чувствам се толкова изгубена без него — казва след известно време тя, — и ако можех да намеря… — Поглежда ме и в очите й се чете страх. — Мога ли да ти имам доверие, Лаура?
— Заклевам се в паметта на скъпата ми сестра — отвръщам.
Тя поема дълбоко дъх и поглежда към вратата.
— Бианка си отиде.
Карина кима.
— Те имат шпиони навсякъде.
— Кои?
— Знаеш — прошепва.
Погледът й ме умолява да произнеса думата, да наруша клетвата си пред Алегреза. Но дори и сега не мога да го направя.
— Сегретата! — завършва приятелката ми.
Отпивам от сока. Най-вероятно Карина не знае за членството на собствената си майка в Обществото.
— Мисля, че те са убили и Беатриче — казвам. За пръв път изричам на глас подозренията си и това, че произнасям думите, засилва моята убеденост.
Карина изправя гръб, свъсва вежди.
— Имаш ли доказателство?
Поклащам глава и изброявам възможно най-добре доказателствата, които съм видяла със собствените си очи. Не споменавам за своята връзка с маскираните жени, но празнините в историята ми са очевидни и Карина с лекота разчита липсващите елементи.
— Боже мой! — възкликва тя. — Ти си една от тях, нали? — Започва да се изправя, но аз я умолявам да не си тръгва.
— Една от тях по име, но не и по душа — отвръщам. — Подлъгаха ме с обещанието да развалят годежа ми с Винченцо.
Карина дълбоко въздъхва.
— Ако това, което казваш, е вярно, тогава ти, ние, трябва да действаме внимателно.
— Заклевам се в гробовете на майка ми и на сестра ми, че не лъжа. Трябва да има на кого да кажем, може би на някого от Великия съвет.
Лицето й става твърдо.
— Не! Рафаело знаеше за съществуването им, също и Беатриче, и виж какво им се случи. Трябва да пазим тази информация само за себе си, докато не сме напълно сигурни.
— Аз съм сигурна.
— Докато не сме сигурни, че е безопасно.
Ще ми се да мога да поговоря с Карина за Джакомо, за усещането, което разяжда стомаха ми, подобно на глад. Но все още се чувствам глупаво поради факта, че съм повярвала на сладките му приказки, а личната ми болка не струва нищо, когато сенките на Сегретата кръжат над разговора ни, подобно на хищни птици.
След като Карина си тръгва, изтръгвайки от мен обещанието, че няма да действам прибързано — „и в никакъв случай не говори с баща си“, — аз изритвам настрани обувките си и се тръшвам на леглото. Ако бях в манастира, някъде по това време щях да съм на път за вечерната молитва. През времето, прекарано там, животът ми беше така организиран, че трябваше да давам отчет за всеки миг от всеки ден; сега се чувствам като гондолиер, който е напуснал сигурното убежище на каналите и плува през виещи се течения, опитвайки се да не бъде изхвърлен в морето.
На вратата ми леко се почуква. Измъквам бързо книжката с любовна поезия на майка ми изпод възглавниците си и се преструвам на погълната от страниците.
Бианка. Изглежда така, сякаш се опитва да не се смее.
— Онзи мъж отново се появи — информира ме тя.
— Кой мъж?
— Нали знаеш, Джакомо. Художникът.
Смъквам се от леглото и заставам на студения под.
— Е, трябва да кажеш на художника да изчезва още тази минута и повече да не се вясва тук.