Бианка отваря уста да ме прекъсне, но аз вдигам ръка.
— Уведоми го, че няма да му позирам нито днес, нито някой друг ден. Гледай да схване посланието ми. Когато си тръгне, ела да ми съобщиш.
— Ето това се опитвам да ти кажа. Той вече си отиде. Просто дойде да остави картината.
— Да я остави ли? Та тя не е завършена.
— Той твърди, че е — казва Бианка.
Не е възможно да я е довършил. Едва вчера тя беше просто едно призрачно очертание. По принцип трябваше да му позирам поне още два пъти. Бианка трябва да се е объркала.
— Изчакай един момент — поръчвам й.
Докато намятам шала на раменете си и отново обувам пантофките си, се усмихвам с перверзна наслада при мисълта за гнева на баща ми, когато види нескопосното дело на Джакомо, за това, как го вика да се върне посрамен и го принуждава да обясни какво става. Точно това заслужава! С всяка следваща крачка очаквам да чуя гневните изблици на баща ми.
Пристъпвам с боси крака по коридора, отвеждащ към атриума, и заварвам татко там. Помежду ни се издига стойка, на която забелязвам гърба на платно.
— Татко?
Баща ми гледа втренчено картината. По челото му няма бръчки, лицето му изглежда доста спокойно. Мисля, че дори може би се усмихва.
— Ела — казва ми нежно. — Ела тук и виж как те е уловило момчето.
В гърдите ми се надига жлъч. Заобикалям отдалеч статива и отивам до баща си. Целият свят е притаил дъх заедно с мен.
Бавно примигвам, после отварям широко очи.
— Какво ще кажеш? — пита баща ми.
Ахвам, защото онова, което виждам, е нещо изключително. Картината излъчва сияние и е идеална до най-малкия детайл. Пристъпвам по-близо, за да огледам всяка извивка. Ноктите ми, цветът и сенките на ключиците ми, синьото на очите ми, вълните на косата ми. Формата на веждите и наклонът на главата ми, блясъкът на слънцето по кожата ми. Как е успял да улови цветовете и формите ми по подобен начин, без да съм била пред него? Боята е все още влажна, нелакирана и изглежда като жива. Корсетът на майка ми стои по-ниско на гърдите ми, отколкото си спомням, а в погледа ми има някакво предизвикателство, което сигурно е ехо от настроението ми, когато се разделяхме. Има и нещо друго, което е невъзможно да бъде обяснено, и аз усещам как гневно се изчервявам при тази мисъл. Защото всеки, който погледне тази картина, може да заподозре, че създателят й знае за мен повече, отколкото аз самата.
Фаустина и Бианка също се вмъкват вътре, за да видят творбата. Плясват с ръце и ахват в доволен унисон. Не виждат дързостта в мазките на четката.
— Да — отбелязва баща ми, — наистина много си приличаш. Предполагам, че заслужава парите си. Фаустина, върви в двора и му дай това. — Подава на дойката ми една намачкана кесия.
— Но той вече си е тръгнал — възразявам, хващайки се за думите на Бианка.
— Де тоз късмет! — шегува се баща ми. — Работниците никога не забравят, когато някой им дължи нещо. Не, той чака вън, на пейката на Беатриче.
Преди някой да е решил нещо друго, аз грабвам кесията от ръцете на удивената Фаустина.
— Дай, аз ще му ги занеса — казвам и тръгвам с решителна стъпка към двора.
Страните ми горят. Ще се изправя срещу него. Ще му кажа, че не искам повече никога да го виждам да доближава до тази къща, нито да рисува повече мои портрети или да ми изпраща заблуждаващи подаръци под измисления повод, че е загрижен и мисли за мен.
Той седи там, където каза баща ми, ръцете му са опънати върху облегалката на пейката, обутите му в кожени ботуши стъпала са твърдо опрели в земята. Когато ме вижда, става.
— Лаура! Благодаря ти. Благодаря ти, че излезе. Моля те, седни при мен. Изпитвам силна нужда да поговоря с теб.
Не сядам. Устните ми треперят пряко волята ми.
— Не ме наричай по име. Аз съм синьорина Дела Скала, а ти… ти си просто един художник, на когото баща ми е платил да си свърши работата.
Хвърлям кесията на пейката.
Той дори не я поглежда. Очите му са забити в мен.
— Но, Лаура…
— Престани! Нямаш право. Не е редно от твоя страна.
— Загубил съм представа за това, кое е редно и кое — не — въздъхва той.
— Тогава ми позволи да ти изясня. Не искам да имам нищо общо с теб. Искам да стоиш далеч оттук. Портретът е завършен и ти е платено изцяло. Няма причина да се връщаш.
— Не, има — отвръща Джакомо. — И това е най-добрата причина от всички на света.
Поставям ръце на кръста си, виждала съм как Фаустина го прави за пред пияните просяци, които се влачат по улиците.