— О, нима?
— Лаура, Беатриче и аз не сме били любовници. Заклевам се.
Широката му гладка ръка е опряна в гърдите му, пръстите му мачкат меката бяла риза. Очите му са искрени, с цвят на опушен лешник. Не мога да погледна към тях, иначе съм загубена.
Камбаните на „Сан Марко“ започват да бият и аз усещам как сърцето ми бие в един ритъм с тях.
— Разполагаш с толкова време, колкото продължава биенето на камбаните, за да обясниш какво имаш предвид.
Зън, звънва камбаната.
— Тя дойде при мен. Бяхме се запознали случайно на откриването на олтара в църквата „Сан Марциале“.
Зън. Свивам устни и забивам поглед в земята.
— Казах, че аз също съм художник, това е всичко.
Зън. Гледам силните очертания на сянката му върху камъните.
— Искаше да учи. В началото не бях сигурен — предупредих я, че хората няма да одобрят. Но тя настоя.
Зън.
— За Бога, Лаура, трябва да знаеш колко упорита може да бъде тя!
Зън.
Навежда очи надолу за частица от секундата.
— Искам да кажа — колко упорита беше тя.
Звуците на последното иззвъняване трептят над главите ни и той млъква. Обръщам се, за да не види сълзите, насъбрали се в очите ми. Знам колко упорита беше тя и си спомням скиците й от нашето детство. На нашата майка, на корабите в пристанището, на мен. Сълзите преливат и плъзват по страните ми. Много съм лъгана, но истината в думите му блести по-ярко от слънцето.
— Ще си вървя — казва тихо Джакомо. Слушам отдалечаващите се стъпки.
— Веднъж прекара два дни в обиколки из улиците, за да търси едно кехлибарено колие, което беше изпуснала — казвам. — Всички й повтаряха да се откаже. Тя се измъкна навън посред нощ. Когато се върна, го държеше високо над главата си, подобно на трофей.
Той спира до портата. Когато се извръща към мен, се усмихва.
— Типично за нея.
Отново млъкваме, но вече обърнати един към друг.
— Знаеш ли, единственото, което правеше, беше да говори за теб — продължава Джакомо. — И накрая, преди дори да съм те видял, ти беше всичко, за което й говорех и аз.
Вятърът шепне в кипарисите. Струва ми се, че чувам някой да плаче, но всъщност онова, което съм чула, е гукането на гугутка високо над главите ни. Не мога да продумам.
— Мисля, че се влюбих в теб още преди да сме се срещнали.
Втренчвам се в него. Не помръдвам. Чудя се дали не ми се е причуло.
— Какво каза?
— Ти си всичко, за което мисля. Опитах се да го променя. Но, Лаура, не мога да те изтръгна от ума си. Няма да съм в състояние да нарисувам друга картина до края на живота си. Освен ако не е картина, на която си и ти.
Кафявите му ръце са разперени от двете му страни някак умолително. Верижката около врата му изведнъж проблясва и на мен отново ми се струва, че все едно е ангел с капчици боя по ръцете.
Приближаваме един към друг. Посягам към лицето му и ръката ми изглежда бледа на фона на кафявата му кожа. Пръстите ми описват едва доловимите височини и спадове на трапчинките му, поглаждат наболата му брада.
— Лаура — произнася той. Звукът на гласа му, докато произнася името ми, има вкус на сладко вино — нещо богато и сложно, което никога преди не съм опитвала. Накланям лице към него и той леко докосва брадичката ми и ме придърпва към себе си, по същия начин, по който веднъж, преди цял един ден, я бе извърнал към слънцето.
Устните му покриват моите, разтварят се и ме целуват.
Тридесет и първа глава
Разнася се вик и двамата се разделяме, за да видим как Фаустина вдига ръце във въздуха и после закрива уста с тях. Шумно слиза по стълбите и се запътва към нас.
— Махай се от нея! О, Света Дево! Остави бедното момиче. Не знаеш ли, че е благородничка? Лаура, добре ли си? Какво, за Бога, ти е направил този мъж?
Докато бърза към нас, Джакомо измърморва:
— Не бива да си създаваш проблеми. Няма да съм причината върху главата ти да падне какъвто и да било срам.
— Не би могъл да го сториш, дори да се опиташ — уверявам го. А на Фаустина казвам: — Няма нищо лошо, съвсем нищо!
Държа Джакомо за ръката. Няма да го оставя да си тръгне.
Фаустина поглежда към загорялата му длан, стисната от моята бледа ръка. Лицето й се променя; челото й се сбръчква, устните й се присвиват. Никога преди не съм я виждала да ми се ядосва.