— Господи Боже мой и всичките му светии! Баща ти направи лош избор, когато се спря на Винченцо, но нима мислиш, че този слуга е по-добър? О, Лаура! Ако те беше видял някой, репутацията ти щеше да е разрушена, ей така! — Тя щраква с пръсти. — Беатриче ще се обърне в гроба, като си помисли как се хвърляш в ръцете на този… на този… негодник. — Старицата ни плесва по ръцете, за да ги раздели и размахва набръчкания си пръст към Джакомо. — И ти! Да си играеш така с чувствата й! Та тя току-що е излязла от манастира. Нищо не разбира. Не знае нищичко за тези неща.
— Моля те, Фаустина — опитвам се да я прекъсна, но тя гледа Джакомо с присвити очи.
— Или може би наистина си сметнал, че ще захвърли живота си, за да се свърже с някого толкова долен като теб?
— Не. Разбира се, че не, синьора — отвръща Джакомо и отстъпва назад.
— Художник! Слава на Бога, че дойдох навреме. — Фаустина започва да блъска и избутва Джакомо със старите си ръце надолу по градинската пътека към портата.
— Ще си вървя — казва той, — но ви моля да ме оставите да кажа само няколко думи на Лаура.
— Лаура? — възкликва тя, гласът й е остър и изтънял при тази чудовищна употреба на малкото ми име.
Джакомо заобикаля побеснялата и останала без думи Фаустина и отново застава пред мен. Челото му е мрачно и тъжно.
— Съжалявам, синьорина Дела Скала, наистина съжалявам. Беше много непочтително от моя страна.
Сграбчвам дланите му в моите.
— Какъв е всичкият този шум? — изкрещява баща ми, излизайки на двора.
Пускаме си ръцете.
— О, няма нищо — отвръща Фаустина. — Лаура тъкмо плати на художника и той ще си тръгва. Нали така, Лаура?
Не мога да погледна към баща си, но от начина, по който рязко си поема въздух, разбирам, че е видял как двамата с Джакомо се докосваме.
— Ти, нахално куче! Веднага се махай от моята собственост. — Заповедта му се процежда през пукнатините на стиснатите му зъби. Осмелявам се да погледна към него и виждам, че лицето му е сиво като камък.
— Моля ви, татко…
— Тишина! — заповядва той и Фаустина започва да се клати на петите си.
— Господине — започва Джакомо, — вашата дъщеря няма никаква вина. Аз поемам…
— Махай се — изсъсква баща ми, — преди да си взема камшика и да те шибам от тук чак до Константинопол.
Джакомо кима и отстъпва назад към портата. Когато стига до нея, докосва върховете на двата си пръста до устните си и ме поглежда. Нежен, таен поздрав, от който едновременно ме заболява и ми се замайва главата.
Баща ми крещи след него:
— Никога повече няма да получиш дори една поръчка във Венеция! Чуваш ли ме, сополанко такъв?
Набутват ме обратно в къщата. Не знам какво предстои да се случи, но се чувствам странно спокойна.
— Вината беше на момчето — казва Фаустина.
— Знам какво стана. Видях я как го гледа — озъбва се баща ми.
Все едно не съм там. И в известен смисъл наистина не съм. Имам чувството, че нищо не може да ме засегне. Чувам думите на Джакомо, отново и отново. Той каза, че ме обича. И сега, независимо колко ще се опитват да ме извадят от равновесие, знам, че стоя на стабилна основа.
Баща ми ме дръпва за ръката и ме вкарва в библиотеката, за да поговори с мен на четири очи, но в цепнатината под вратата съзирам познатите сенки и знам, че Фаустина и Бианка са клекнали там да подслушват. Имам чувството, че съм се изправила срещу мечка в пещера — така отеква и плющи из стаята гласът на баща ми.
— Небеса! — вика той. — Какво, за бога, си мислеше?
— Изобщо не мислех — признавам. На двора се случваше нещо друго, нещо ново и нелогично.
— Това е повече от очевидно — отвръща баща ми, масажирайки слепоочията си с пръсти. — Защото ти, млада госпожице, беше на крачка да съсипеш живота си. Изобщо разбираш ли какво можеше да се случи? — Това са бащински думи, гневни и страшни, но в тях има и нещо друго, освен злоба. — И с Бианка в къщата — най-голямата клюкарка в цяла Венеция! Нямаш ли грам разум? Кой би се оженил за курвата на един художник?
Той обикаля около мен, подобно на господар, чието съкровище е изложено на риска да бъде отнето насила. Но вече ми е писнало да бъда третирана като поредната монета в сандъка му.