Успокоявам се. Доловила съм целия ритъм и всичките звуци на едно обичайно събиране на Сегретата. Вероятно ще присъствам именно на това.
Алегреза бавно отива до олтара и жените потъват в мълчание. Тя винаги успява да накара само с жест една зала да притихне.
Две жени въвеждат дребно, бледо, красиво момиче и го съпровождат до центъра на осветената църква. Косата на момичето е гладка и светла, очите — големи и кафяви, срамежливи и трепетни.
— Добре дошла, Сесилия — казва Алегреза. — Това е Обществото на тайните и ти трябва да ни кажеш своята.
Жените стоят неподвижно. Иска ми се да успокоя това момиче, което изглежда толкова уплашено. То започва да говори с лиричен, гърлен глас и колеблив италиански, загладен от едва доловим акцент.
— И вие ще ми помогнете? — пита тя. — Казаха ми, че можете да ми помогнете с моя любим. Той не е войник и не бива да го карат насила да се бие.
— Ако тайната ти е достатъчно стойностна, можем да уредим да бъде освободен от военна служба.
— Тайната ми е ценна — отвръща Сесилия. — Отнася се до дожа на Венеция.
Из стаята се разнасят приглушени гласове. Останалите сигурно се чудят също като мен дали не са чували въпросната тайна и преди.
Момичето вдига глава и леко повишава глас.
— Всъщност, това е по-скоро тайна, отнасяща се до неговия син.
Усещам как застаналата до мен Паулина се напряга.
— Тайна, която касае Николо? — притеснено пита тя.
— Не Николо — отвръща Сесилия. — Другия син, Роберто. Онзи, който би трябвало да е мъртъв.
Би трябвало? Разговорите секват. Тишината е осезаема, въпреки че някои жени отправят поглед към Грация. Очите й бляскат иззад котешката маска, но тя нищо не казва.
Сесилия поглежда нервно към Алегреза, която леко кимва.
— Продължавай.
— Искам да ви кажа, че първородният син на дожа е жив.
Жените избухват в недоверчив хор.
— Тя лъже Сегретата! — вика една.
— Заблуждава ни! — крещи друга. — Това не е истина.
— Видях го със собствените си очи — настоява Сесилия, извисявайки глас над суматохата. — В Париж.
Алегреза приближава към момичето и маскираните жени отново замлъкват.
— Това е сериозно твърдение — отбелязва Алегреза. — Костите на момчето почиват в гроб в същия този град.
Лицето на Сесилия се сгърчва.
— Какво мога да кажа? Той ми разказа за детството си и за вендетата, която го е прогонила оттук. Бил е ранен от меч и е прекарал много седмици на легло, докато се възстанови.
Въпреки че е все още уплашена, тонът й е убедителен. Протяга длани напред, за да покаже, че няма какво да крие. В очите й няма и следа от лицемерие.
Много от жените се събират около Грация, която тежко се обляга на една от тях. Разхлаждат я с ветрило, а една се втурва да й донесе табуретка, на която да седне.
— Жив е? — промълвява тя. — Убиецът на сина ми е жив? И е в Париж? — звучи неориентирано, все едно че е пияна от новината.
— Вече не е в Париж — отвръща Сесилия. — Върнал се е във Венеция.
Грация проплаква и припада върху съседката си. Алегреза призовава за тишина.
— Засега няма как да знаем дали това е истина или не. Ще разпитам Сесилия по-подробно и пак ще се съберем.
Паулина ме хваща за ръката и ме придърпва в един ъгъл. Очите й са разширени от страх през процепите на маската.
— Не е вярно — казва тя.
— Това момиче няма причина да лъже — отвръщам възможно най-внимателно.
— Не разбираш ли какво означава тази новина?
Вниманието ми е съсредоточено върху жените, които свестяват Грация. Поклащам отрицателно глава.
— Ако Роберто е жив, тогава моят Николо вече не е първият син.
Главата ми рязко се извръща към нея. Шокирана съм.
— Дори и да не е наследник, той все още е добър съпруг.
— Но не е мъжът, за когото го смятах.
— Ти ми каза, че го обичаш, със или без богатство.
Паулина въздъхва.
— Ами да, но нещата не са толкова прости.
Приятелката ми съсипана се отправя към вратата. Грация се е надигнала от пейката, отблъсква подкрепящите я ръце на останалите жени.
— Алегреза, може ли аз да поговоря с момичето?