— Художник е. Познавате ли някого, когото да попитам?
Гондолиерът слиза от лодката си и ме хваща за ръката, докато скачам навън.
— Изчакайте един момент, синьорина, ще видя дали мога да открия нещо.
Отдалечава се по една тъмна алея, след като ми е казал, че ще се върне и че е по-добре да отиде сам. Но аз не мога просто да стоя и да го чакам. Трябва да тичам.
Три парцаливи деца са провесили крака във водата и аз се спускам към тях.
— Познавате ли Джакомо? — питам ги. Те ме поглеждат и започват да се кикотят.
Гондолиерът се връща, подсвирквайки си, докато върви с бавна стъпка по алеята. Изглежда изненадан от скоростта, с която хуквам през калдъръма към него.
— Пекарят каза, че познавал един художник Джакомо — осведомява ме той. — Живее в „Калигари“, на номер седемнадесет. Отидете до края на този бряг, завийте наляво и вървете, докато стигнете „Фелучи“. „Калигари“ е третата отдясно.
Благодаря му през рамо, докато тичам. Стъпалата ми бясно трополят.
При „Калигари“ забавям стъпка, оглеждам се нагоре-надолу. Ами ако дори не е там? Може би изпълнява поръчка някъде другаде. Внезапно си го представям, изцапан с боя и подсвиркващ си като свободно момче. Но вече не е свободен.
Усещам юмруците си като мраморни блокове, когато вдигам двете си ръце и силно започвам да удрям по вратата на номер седемнадесет.
— Джакомо!
Тишина.
Моля те, бъди тук, шепна си.
Аналена ми е казвала, че отчаяните молитви понякога носят изключителна сила в себе си. Тогава не й вярвах, но в този момент — да. Вратата се отваря.
— Лаура! — усмихва се Джакомо и аз млъквам. Лицето му се мръщи. И там, на прага, той ме взема в прегръдката си и аз се притискам към него, задъхана тежко, с изпълнено от страх препускащо сърце.
— Какво има?
— В опасност си.
Той се засмива.
— От баща ти ли?
— От семейство Ферара. Вендетата.
Тези думи пресичат смеха му, лицето му пребледнява. Устните му леко се разтварят.
— Влез вътре.
Преплита пръсти в моите. Докато се качваме нагоре, тесните дървени стъпала проскърцват. На върха заставаме пред извита врата от плътно дърво. Джакомо я ритва и ме дръпва вътре. Повдига косата ми, заравя лице в нея и дълбоко вдъхва аромата й.
Стаята е просто обзаведена и светла — светлината пада от два отворени прозореца на тавана. По средата стои обикновена маса, покрита с книги, скици, бележки и платна, а в ъгъла е набутан нар с омачкани чаршафи. Другата страна е пълна с бои, рамки и стативи. До нара има простичък гардероб.
— Значи знаеш? — пита ме.
Докосвам гърдите му с върховете на пръстите си и той отпуска длан върху моята. Повдигам верижката, която виси на шията му. Улавям златния медальон и внимателно го оглеждам. Виждам кръста на херцога.
— Роберто.
Метнал е одеяло около раменете ми, защото въпреки жегата не спирам да треперя. Докато крача из стаята и се опитвам да обясня какво точно знам, Джакомо клечи до малката си печка. За втори път нарушавам клетвата си пред Сегретата. На огъня къкри мъничък чайник, по ръбовете му се плъзгат капки вода. Джакомо хваща дръжката му с един парцал и сипва гореща вода в две чаши на скрина. Ръката му трепери.
— Можеше да ми кажеш — укорявам го.
Той отново приближава до мен и отпуска глава на рамото ми. Чувам дишането му.
— Минало е много време, откакто някой ме е наричал с това име — казва той. — Никога не съм искал да те лъжа.
— Разбирам — кимам, — но сега и други знаят тайната ти. Грация със сигурност ще каже на съпруга си.
— Не можем да знаем. Възможно е новината все още да не се е разпространила извън кръга на жените. В края на краищата, нали са Общество на тайните. — Говори с такова спокойствие, че имам чувството, че ще припадна.
— Не си заслужава да рискуваш — отвръщам. — Трябва да се махнеш оттук.
Джакомо сяда и забива лакти в масата, опира глава на дланите си.
— Твърде дълго време прекарах в бягане.
Остро почукване по вратата ни кара да подскочим.
— Те са! — възкликвам. — Вече са тук!
— Престани да се притесняваш толкова — прошепва той и ме докосва по лицето. — Дори клюките във Венеция не са в състояние да мобилизират всички с такава скорост. Но който и да е, възможно е да търси теб, а не бива да те откриват тук.