— Бяхме само деца.
— Мислех те за мъртъв — Карина докосва гърдите му, този път леко. Ще ми се да престане да го прави. Дланите й се спускат към стомаха му.
— Ако знаех, че през всичките тези години си бил жив… ами, щях да…
Тя бавно вдига ризата му и аз притаявам дъх. Той не се противи и тялото му се открива сантиметър след сантиметър. Почти по цялата лява част на загорелите му от слънцето гърди се простира широк неравен белег и спира близо до сърцето му.
— Карина, престани — казва Роберто и се дръпва настрани.
— О, стига, Роберто. Просто гледам — тя гали гърдите му и поставя длан върху тях. Той е застанал с гръб към извитата врата. Мога само да гледам. — Казаха, че никой не би могъл да оцелее при такава рана.
— Какво правиш тук, Карина? — гласът му е напрегнат, адамовата му ябълка помръдва.
— Тук съм, защото и аз имам една тайна — въздъхва тя.
— Така ли? — пита Роберто и спуска ризата си надолу. Карина отново се извръща настрани и свежда очи към пода.
— Ако искаш да знаеш истината, всъщност от месеци насам съм наясно, че се намираш във Венеция. Просто изчаквах подходящия момент. Чаках ето този шанс да поговоря с теб.
Роберто смръщва вежди, очевидно толкова объркан, колкото и аз самата.
— Кой ти каза?
— Аха! — възкликва Карина. — Трябва да се сещаш. Помисли си.
Възцарява се продължително мълчание. Роберто гледа право към мен, после тихо проронва:
— Беатриче.
— Жените не могат да пазят тайни — смее се Карина. — Не го ли знаеше?
— В такъв случай е споделила много мрачна тайна с теб.
— И аз не казах на никого — кимва Карина. — Макар че бих могла.
— Искрено се надявам това да е вярно — казва Роберто. Карина не обръща внимание на репликата му.
— А сега чувам — продължава тя, — че си се сближил с другата сестра. Сигурна съм, че вече знаеш за гадния, деспотичен характер на алчния й баща.
Тонът й е пропит с отвращение. Тя гледа към Роберто със задоволство и очакване. Преизпълнена е с чувство за власт.
— Искам да си вървиш — казва Роберто и отива до вратата.
Залива ме вълна от облекчение. Искам да съм там, да застана до него.
— Беатриче беше глупачка — продължава Карина. — И Лаура не е по-добра. Трансформацията се извършва пред очите ми. Карина, оголена от добрите си и мили маниери, изплюва брутално думите си.
— Беатриче ми беше приятелка — казва Роберто. — А сестра й е нещо много повече за мен.
Карина го заобикаля с накъсан смях.
— Много повече?
— Да. Много повече. Обичам Лаура дела Скала и мисля, че и тя ме обича.
Тялото на Карина се вдървява.
— Не говори като глупак, Роберто. Лаура не е нищо повече от едно току-що излязло от манастир наивно момиче. Няма маниери. Невежо е. Няма опит. Не може да задоволи сина на един дож.
— Тя е най-красивата жена във Венеция — възразява Роберто. — Единственото, което ме преследва в момента, е страхът, че не съм достатъчно добър за нея.
— Е, ако това е единственото, което те плаши, значи си по-голям глупак, отколкото съм те смятала — тросва се Карина. Но тялото й се променя; тя прокарва пръсти през косата си, гласът й става по-мек, по-меден, по-гърлен. — Аз съм вдовица. Свободна съм и мога да освободя и теб. — Отново посяга към него, но той отблъсква ръката й.
— Не — казва Роберто и отваря вратата пред нея.
— Не ме ли намираш за привлекателна? — с глупава самоувереност го пита тя. — Не мислиш ли, че от нас ще излезе една изискана венецианска двойка?
— Моля те, върви си, Карина.
Тя отстъпва зачервена назад, приглажда полите на роклята си. Поема дълбоко въздух, после премята къдриците си през рамо.
— Чудесно. Ще ти дам време. Целият град е пълен с мъже, които биха отрязали ръката си, за да получат моята в замяна и да встъпят в свещен брак с мен. Помисли си, после ме уведоми какво си решил.
Карина изчезва. Чувам бавното й трополене по стълбите, последвано от затръшването на входната врата. Роберто се връща до гардероба и отваря крилата му. Все още съм наполовина вътре, когато устните ни се срещат, ръцете му обвиват кръста ми и ме изваждат навън. Отнасят ме до разхвърляното легло.
— Беатриче никога не ми е казвала — отбелязвам, все още сърдита, че съм се сблъскала с поредната тайна.
— Помолих я да не споделя с никого. Позволих на маската ми да се смъкне в момент на слабост. Тя беше толкова добра, че никога не съм се усъмнил, че може да каже на някого.