— Тя вярваше на Карина. Аз също.
Отпускам глава върху гърдите на Роберто и плъзвам длан под широката му риза. Той леко потръпва, когато гладкостта на кожата му отстъпва място на грапавия белег.
— Болеше ли?
— Почти не си спомням — обяснява. — Ловяхме риба с един приятел, точно на зазоряване. Не забелязахме мъжете, докато не дойдоха съвсем близо. Не видяхме мечовете, които държаха, докато не беше станало прекалено късно. Помислих си, че са ме бутнали, това е всичко. Паднах във водата. Но наоколо имаше много кръв.
Ръката ми обхожда линията на ребрата му.
— Бедничкият. Само на единадесет години.
— Хората на Юлиус ме оставиха, защото ме сметнаха за мъртъв, и приятелят ми се втурна да търси помощ. Не си спомням как са ме извадили и са ме отнесли в палацото. По-късно ме обзе треска, но след като се възстанових, веднага ме изпратиха извън града, придружен от Матио. В продължение на години той се грижеше за мен в Париж.
— Значи гробът в катедралата…?
— Е празен. Майка ми настоя да погребат затворен ковчег под претекст, че лицето ми е ужасно наранено. Само шепа от най-близките хора на баща ми знаят истината.
Повдигам се на лакът и го поглеждам в очите. Роберто се опитва да ме целуне, но аз опирам длан в гърдите му.
— Трябва да помислиш върху предложението на Карина.
Очите му се разширяват.
— Защо?
— Щом Юлиус е в състояние да нападне невинно момче, със сигурност ще тръгне и след един невинен мъж. Женитбата с Карина е единственият начин да се сложи край на всичко това.
— Това ли искаш? — пита ме той. — Моля те, не ми казвай, че искаш да направя точно това.
— Разбира се, че не. Но сега говорим за живота ти.
— Лаура, ако се оженя за онази жена, няма да мога да дишам щастливо, докато съм жив.
— Но ако не се ожениш за нея, не можеш да останеш във Венеция.
Знам, че е по-сериозно от това; ако Роберто не се ожени за Карина, няма да е в безопасност никъде по света. Карина го е поставила в шах и мат. Сега го чака да обмисли възможностите си и да осъзнае, че няма избор.
— Но ако се оженя за нея, няма да мога да правя това. — Той гали с устни ключицата ми. — Или това. — Целува ме по устата. — Никога повече няма да мога да държа тези ръце в своите.
Докосването изпраща вълнуващи тръпки по гръбнака ми. Не искам да спира. Но през воала на страстта се мярка мрачна сянка.
— Някой ще те убие — прошепвам аз. — Може дори точно в този момент да идват за теб.
Той отново ме целува и ме успокоява, че всичко ще бъде наред.
— Майка ми не спираше да повтаря същото. И грешеше — казвам му.
— Така — отвръща Роберто и скача от леглото. — Ще ти кажа какво ще направя.
Докато излага плана си, върви към малкото си бюро. Ще пише на Карина и ще й обясни как стоят нещата. Ще й каже, че не могат да бъдат заедно, защото не изпитва любовни чувства към нея. После, щом тя се успокои, ще говори с Юлиус като мъж с мъж и ще го убеди, че във вендетата вече няма никакъв смисъл. Че няма да послужи на никаква цел. Не съм сигурна и му го казвам, но той настоява да опита. Убедеността му е заразна.
— А родителите ти? — питам, спомняйки си онази нощ в двореца, когато Юлиус и Грация бяха изгонени. — Баща ти умее да се преструва много добре. Прекалено добре, може би. Юлиус ще е бесен.
— Що се отнася до баща ми, в продължение на много години аз бях мъртъв за него. В продължение на осем години не бях виждал никого от родителите си.
— Но…
— Никакво „но“. Сега Юлиус е вече старец. Скръбта му е стара и изхабена. Ще разбере.
Роберто дръпва едно чекмедже и започва да рови из него. Приглажда парче бежов пергамент и потапя паче перо в малко шишенце с черно мастило. Гледам го как пише своя отказ. Казва, че ще намери приятеля си Матио, който ще отнесе писмото до Карина.
— Полудял ли си? — отново го моля. — Стой тук.
Роберто ми се усмихва.
— Скоро ще се върна и ще донеса една бутилка „Вин Санто“, за да празнуваме.
— Да празнуваме какво?
— Всичко. Живота. Свободата. Любовта.
Часът, в който го чакам, е мъчение, каквото никога преди не съм познавала. Представям си как го отвличат или по-лошо — как лежи на някоя улица с моето име на уста, а кръвта му изтича. Но скоро чувам стъпките му нагоре по стълбите и Роберто се втурва в стаята с усмивка на лице, стиснал бутилка за гърлото. Прегръщаме се и той ме завърта около себе си.