Вече не.
Мазилката се е сгърчила и олющила от стените, подобно на мухлясала портокалова кора, зад капаците на горните етажи личат влажни петна. Растенията и цветята в сандъчетата по первазите умират.
Голямата парадна врата е отворена и аз влизам, стъпките ми отекват по напукания мраморен под. Хладината на къщата ме обгръща. Там, където на стените някога висяха портрети, сега се виждат само празни избелели места.
— Беатриче? — извиквам. Никакъв отговор.
Върху масата във фоайето лежи нещо голямо и черно. Отнема ми няколко минути, за да осъзная, че е ковчег.
Баща ми влиза през една странична врата, която помня, че водеше към библиотеката му. И ако къщата бе пострадала, то той се беше сринал надолу заедно с нея. Дрехите му са шити за някой по-голям, по-широкоплещест мъж. Висят от раменете му като протрити одеяла.
— Папа! — Когато наближава, протягам едната си ръка към него, но той не я поема. В лицето му има нещо ново и мрачно. — Папа, кой е? Кой е умрял?
Той преглъща мъчително, сякаш думите са заседнали в гърлото му.
Трябва да е някой от прислугата. Много от тях бяха стари. Ренато, икономът на баща ми, беше алкохолик. После се сещам за обичната ми дойка, Фаустина, и умът ми се изпълва с нейното добро старческо лице.
— Папа, кажи, че не е Фаустина. — Поклащам глава и отстъпвам назад.
Когато баща ми най-сетне продумва, гласът му е сериозен, дрезгав и леко неясен.
— Не е Фаустина.
Тогава трябва да е бедният ми брат. Той никога не е бил здраво момче. Може би е хванал някоя болест в Болоня. Почти в мига, в който ми хрумва тази мисъл, разбирам, че умът ми се е отдал на логически трикове, за да избегне истината. Ако брат ми беше умрял толкова далеч от Венеция, нямаше да го пренесат през целия този път дотук.
Така че, преди да съм видяла кой лежи неподвижен и притихнал в ковчега, вече знам, че това не е прекрасният ден, който съм си въобразявала, че ще прекарам. Днес няма да видя Беатриче. Няма да я видя никога вече.
Отварям уста, но от гърлото ми не излиза нито звук. Баща ми закрива лицето си с длан.
Стигам до края на дървената кутия. Ръцете на сестра ми са жълти и подпухнали. Лицето й е хлътнало и изведнъж ми е трудно да си спомня светлината, която някога танцуваше по него. Тялото й е дребно, но подпухнало и изглежда ужасно неестествено в този евтин контейнер за мъртва плът. Изключителната й мистериозност си е отишла.
Грапавото дърво драска ръцете и дланите ми, докато баща ми ме дръпва от ковчега, но на мен ми е все едно. Искам треските от дъските да се забият в мен. Искам да усетя грубите парченца под кожата си.
— Какво очакваше? — пита ме той. — Защо мислиш, че изпратих да те доведат? Игуменката не ти ли обясни?
Не, не ми обясни.
Беатриче се удавила, казва баща ми. Не мога да продумам. Не мога да задам въпросите, които бумтят като малоумни барабани по слепоочията ми. Как е могла да се удави? Къде е станало? И защо? Беатриче, най-добрата плувкиня в цяла Венеция! Стрелкаше се из водата, силна и лъскава като тюлен.
Отблъсквам баща си и хуквам по стълбите към стаята, която навремето делях със сестра си. Над леглото се е навела прегърбена фигура, разгъва ленен чаршаф. Фигурата се обръща към мен.
Фаустина.
— О, скъпа — казва старата жена, изпуска всичко и разтваря ръце.
След известно време двете сядаме една до друга на леглото и започваме да си приказваме. Говорим за това, колко много сме си липсвали една на друга. За това, колко съм пораснала и съм се променила. Казвам, че тя си е все същата, но не е така. Бях сгрешила за всичко. Мислех, че се връщам у дома, при Беатриче, но не. Не мислех, че Аналена изобщо може да ми липсва, но е факт.
Усещам как тъмната змия на загубата е пропълзява в тялото ми; спотайва се там, сгърчена и мускулеста. Не мисля, че някога ще ме напусне.
Пета глава
Събуждам се от огнената ивица слънчева светлина, пресичаща възглавницата ми. Слънцето сякаш кърви през процепите на капаците, подобно на някой древен ранен враг, който иска да ме накаже за нещо, което не съм сторила.
Седя срещу баща си, докато закусваме с хляб и сушено месо. Прислужва ни Бианка — слугиня, която виждам за пръв път. Тя пълни чашите ни със сок от нар и изрязва мазните ивици от пушения бут по средата на масата. Главата й е уважително наведена, но забелязвам как сините й очи любопитно се стрелкат от лицето на баща ми към моето и обратно. Чудя се дали и тя не се опитва да открие в него гордия човек, който е бил навремето. Сега е съкрушен и прегърбен, говори тихо и смотолевя думите така, че се налага да се накланям към него, за да го чувам.