— Свършено е. Вече трябва да е получила писмото.
Отваря виното и пием от една и съща чаша. Вкусът е сладък и богат, притъпява чувството на ужас. Може би скоро всичките ни дни ще бъдат като този.
— Утре ще отида да се срещна с баща ти — обявява Роберто.
— За какво?
Лицето му изведнъж става сериозно.
— Ами… за да му кажа за моите намерения. Освен ако…
Със смях слагам пръст на устните му.
— Шегувам се, глупаче.
Той също се усмихва и се опитва да гризне пръста ми, после покрива вътрешната част на ръката ми с нежни целувки, а аз се кикотя, защото имам гъдел.
Това, което ни се случва, дълбоко и скъпо, пропива в костите ми. И вече имам чувството, че ще го изгубя и че след това няма да има начин да си го върна.
— Мислиш ли, че ще даде разрешението си? — пита Роберто.
Не мога да си представя физиономията на баща ми, когато разбере, че нахалният художник всъщност е синът на дожа. Чудя се какво ще направи. Ще се поклони ниско до земята? Или ще падне на колене?
— Щом успее да се надигне от пода! — отвръщам. — Ако добре познавам баща си, останалата част от Великия съвет ще бъде информирана още преди залез-слънце.
Устните му имат вкуса на сладкото вино. Когато се разделяме, очите му са мрачни.
— Беатриче много тъгуваше за теб. Липсваше й. Щеше да е щастлива за нас.
Излязло от устата му, името на сестра ми звучи като тайно желание. Роберто изсушава сълзите ми с устни.
— Извинявай, натъжих те.
— Не, не е това — отвръщам. — Мисля, че към края й ти си бил единственото нещо, което я е правило щастлива.
Сега не е моментът да му разказвам за нарастващата си увереност, че сестра ми е жестоко убита. Отмествам поглед встрани. Роберто вижда толкова много, когато ме гледа.
Почва да се стъмнява и на вратата отново се чука. Още преди да съм видяла посетителя, знам, че е мъж.
— Матио! — възкликва Роберто.
— Аз ще отида — казвам и преди да е успял да ме спре, се спускам боса надолу по стълбите и отварям вратата. На прага стои мрачен човек с посивяло лице и сгърчено чело, който със сигурност не е Матио. Измърморва името на Роберто, устата му е скрита зад мръсен шал. Нещо в него ме кара да потръпна. Познавам го отнякъде и заставам нащрек.
— Роберто не е тук — лъжа аз.
— Тогава му дайте това — казва мъжът и ми подава малка кутийка с размерите на дланта ми. — От Карина де Ферара е.
Имам много въпроси относно Карина, но ще ги запазя за себе си. Във всеки случай сивото лице изглежда заключено за разпити.
Занасям кутийката горе и я слагам на масата. Забелязал изражението ми, Роберто бързо застава до мен. Обгръща ме с ръце.
— Какво има вътре?
— От Карина е.
Отварям кутийката и виждам парче муселин, завързано с канап. Роберто отива до едно чекмедже и се връща с нож. Забелязвам, че върху муселина бавно се оформя червено петно.
Роберто изважда вързопчето и прерязва канапа. Бавно разгръща парчето плат. Лицето му помръква.
— Какво е?
— Не гледай насам — заръчва ми той.
Диша тежко през устата. Сега вече нещо го плаши и страхът му се предава и на мен. До този момент той просто се смееше в лицето на опасността и смехът му беше като скала, за която се държах.
— Какво ти е изпратила? — питам го, но той нищо не казва. Вместо това връща муселиненото вързопче в кутийката и изважда сгънатия лист отвътре. Бележка.
— Роберто?
Мълчанието му ме ужасява. Чете посланието наум.
— Не! — простенва той. — Не, не.
— Скъпи? — питам го. — Какво става?
Опрял юмруци в масата, той провесва глава надолу. Шокирана съм, когато една сълза тупва върху изцапаната дървена повърхност и се пръсва.
Не искам да докосвам кутийката, затова заобикалям масата, заставам до Роберто и надничам вътре. В плата лежи отпуснато парче кърваво месо, розово на върха и безцветно към плътния корен. Не ми е нужно много време да разбера, че това е човешки език.
Тридесет и пета глава
Затръшвам капачето на кутията и вземам Роберто в прегръдките си. Ужасът обгръща и двама ни.