Изваждам гравираната птичка, която Роберто бе направил за мен. Това е спомен от друго време, преди очите ми да прогледнат.
Фаустина ми носи бележка. Изпълнена е с надежда.
— Може би е нещо хубаво — предполага тя и се суети наоколо, докато отварям писмото.
Лаура,
Вече не си добре дошла на сватбеното парти на Паулина и Николо. Не се опитвай да дойдеш — само ще си навлечеш срам. Вярвам, че ти е ясно.
Смехът ми е горчив.
— Какво? Какво пише? — пита Фаустина.
Хвърлям бележката на стола, доволна, че Фаустина не може да чете. Мисля си за другата бележка, с размазаната кръв на Матио по нея.
— Не е важно — отвръщам. — Но се чувствам готова да хапна малко.
— Слава на Бога! — вика Фаустина и изхвърча от стаята.
За да направиш Фаустина щастлива, само трябва да й кажеш, че си гладна.
След като е излязла, аз вземам писмото и го прочитам отново. До този момент не бях планирала да присъствам: не можех да си представя как ще се изправя пред света с неговите изрисувани лица, с конструираната веселост на една сватба. Но тази бележка с нейната лаконична злоба кара нещо да се надигне в мен. От вечерта, в която я срещнах на партито на дожа, по един или друг начин Карина винаги ми е казвала какво да правя. Тогава бях различен човек, но вече няма да допусна да ми нареждат.
Фаустина се връща с чиния, отрупана с хляб, студени меса, туршия и сирене. Има и смокини, фурми и един разрязан на парчета портокал. Достатъчно количество, за да се нахрани цяло семейство. Видът на храната ме кара да избухна в смях.
— Какво има? — пита обидено Фаустина.
— Нищо. Просто се чудя какво, за Бога, да облека за сватбата на Николо и Паулина.
— Значи ще ходиш? — мръщи се дойката ми.
— Разбира се, че ще ходя.
Тридесет и шеста глава
Обличам скромна копринена рокля в бежово и зелено. Достатъчно официална, за да подхожда на подобно официално събитие, но същевременно скромна, за да не се набивам на очи и да привличам нежелано внимание. Трябва да съм част от фона. Празненството е организирано в едно имение на дожа, което е разположено на северния бряг и сега ще бъде прехвърлено на сина му. Виждам същата сбирщина от натруфени благородници, както преди: жени, чиито лица са толкова бели, че приличат на оживял алабастър; мъже, преливащи от самодоволство. Повечето слизат на брега от собствените си лодки. Други скачат от карети, теглени от коне, и подхвърлят инструкции на своите измъчени кочияши. Познатите звуци и крясъци на празненство като това приличат на вербална атака. Гостите са посрещани от звуците на арфа и клавесин. Зървам Карина, лицето и червеникавозлатистата й коса само набързо се мяркат сред тълпата. Вдигам ветрило и се скривам сред присъстващите. От Джакомо… или по-скоро от Роберто, няма и следа.
От огромната каменна арка, през която бъбрещите гости се изливат към вътрешността на величествения дом на Николо, се простира разкошен тъмночервен килим. Мъжете се поздравяват един друг със силни ръкостискания. Жените се събират на малки групички и разговарят с пискливи цвъртящи гласове.
Прозвучава гонг и гостите са отведени към галерия с витражи и оттам — към параклиса, построен към внушителната къща на Николо. Виждам Паулина в далечината, заобиколена от разноцветно ято момичета и жени, суетящи се около нея. Шаферката й носи обсипания със скъпоценности брачен бокал.
До неотдавна щях да съм развълнувана от гледките и звуците на едно такова събиране. Днес не усещам нищо друго, освен горчиво свиване в стомаха. Заставам зад една колона отзад. Дори баща ми не знае, че съм дошла.
Николо и Паулина са отведени до една украсена с панделки платформа от прегърбения стар епископ, братовчед на самия дож. Паулина е красива в перленобялата си рокля и искрящ воал. Николо се усмихва сериозно в костюма си от плътна индигова коприна. Херцогът и херцогинята целуват двамата млади. Чичото на Паулина гледа, от време на време бърше очите си и кима на поздравяващите го хора.
Музиката спира. Епископът с митра на главата започва да произнася благословии на латински. Следват свещените думи за несъкрушимостта на брачната клетва, за верността. Епископът говори за съобразяването с църковните закони и накрая, макар и малко сковано, за любовта. Паулина и Николо не могат да откъснат очи един от друг и за момент дори моите собствени грижи ми се струват малко по-леки.