Грация застава пред съпруга си и опира длани на гърдите му.
— Юлиус. Юлиус. Юлиус — казва тя. — Никакви убийства в Божия дом. Никакви убийства на това място. — Въпреки че думите са произнесени тихо, в тях няма молба, нито надежда. Грация заповядва. Ръцете на Роберто се увиват около кръста ми. Пръстите ми са побелели там, където стискат ръката му.
Лицето на Юлиус е непроницаемо и той отново махва, което е сигнал мечовете да бъдат прибрани в ножниците. Хората му се подчиняват. Херцогинята се втурва към нас, лицето й е мрачно и решително. Когато пристига, докосва Роберто по рамото.
— Върви, синко. Веднага. — Той поглежда към майка си, после към мен. — Пусни я, казвам ти. — Херцогинята откопчва пръстите ми от ръката му и посочва към пейките на хора в предната част на параклиса. — Трябва да бягаш, преди да са те убили. Върви!
Но той не помръдва. Свалям пръстена от ръката си, оплетената халка, същата като тази на Беатриче, и я притискам към дланта му.
— Послушай майка си — казвам му. — Няма време.
Роберто най-после излиза от транса си.
— Ще се върна за теб — обещава ми, после се обръща и хуква към задната част на параклиса. Хвърля един поглед назад, после изчезва.
Оглеждам се наоколо. Алегреза и Грация идват към мен. Трябва да знаят какво съм направила, какво съм разкрила пред Карина.
Обръщам се, но тълпата се е сгъстила. Опитвам се да изляза навън, но се спъвам в полите на роклята си. Мъча се да се изправя на крака и двете жени ме подхващат отстрани.
— Махнете се от мен! — изкрещявам, но не мисля, че някой ме чува сред суматохата. — Оставете ме на мира!
Опитвам се да ги избутам. Силна съм, но те са по-силни. Дръпват ме в една странична ниша. Исус гледа от кръста си, наклонил глава на една страна, в очите му се четат страст и болка.
— Няма нужда да се съпротивляваш — казва Алегреза. — Трябва да престанеш с тази борба!
Скръцвам със зъби, опитвайки се да намеря ръката й, и тя ме пуска. Може би ще измъкне кинжал от роклята си и ще забие върха му между ребрата ми. Може би ще умра тук.
— Вие убихте сестра ми — обръщам се към Грация. — Знам какво сте сторили. Не съм малкото глупаво момиченце от манастира, за което ме смятате. Вече не.
Двете жени се споглеждат. Не мога да разбера изражението върху лицата им. По устните на Алегреза дори плъзва усмивка.
— За какво говориш, дете?
— Вие убихте Беатриче — казвам и кимвам към Грация. — Видях я да дава пари на жената, която носи пръстена на сестра ми — Бела Дона. Направи го точно на гроба на сина си. Наблюдавах я.
Грация поглежда към пода и сериозно плесва с ръце. Доволна съм, защото ми изглежда засрамена. Облекчение е, че мога да ги поставя натясно с истината. Без значение какво ще се случи после.
Но Алегреза ми изглежда още по-объркана.
— Пръстен?
Някакъв странен блясък по лицето й ме прави малко по-неуверена. Разказвам й за пръстена си, за това, как съм го видяла на ръката на една жена, която може да бъде единствено проститутка, ако се съди по провокативния й начин на обличане и разпуснатата й буйна коса. Разказвам им какво знам, какво се случи през онзи ден в „Сан Марко“. Когато свършвам, червенината по лицето на Грация е избледняла. Тя поклаща глава и се обръща с лице към мен.
— Нищо от това, което ни разказа, не е такова, за каквото го смяташ, Лаура — казва тя. — Знам какво си видяла, но Бела Дона не е убийца. Кълна се.
— Може да не е била извършила самото дело, но е била връзката с вас.
— Връзката между нас и кого? — пита Алегреза.
Между двете жени отново пробягва леко ироничен, изпълнен с недоверчивост поглед. Ако е представление, трябва да им се признае, че го изпълняват с апломб. Внезапно осъзнавам, че вече не съм сигурна в нищо. Исках да се изправя срещу тях и да се боря, но в крайниците ми се разлива странна умора.
— Защо да ви вярвам? — питам ги.
— Защото сме Сегретата — отвръща Алегреза. Що се отнася до мен, този отговор е нелогичен, но странното е, че носи в себе си тежестта на някаква дълбока и неоспорима истина.
— Знам, че Беатриче ви е потърсила.
Алегреза вдига брадичка и ме измерва с поглед.
— Да, потърси ни. И ако искаш да узнаеш повече, ще дойдеш с нас.
Независимо от онова, което ми нашепва инстинктът ми, тръгвам с тях, далеч от параклиса и шума, който е сведен до странно мъжко боботене.