Той избухва в смях.
— Нямам намерение да слагам край на каквато и да била вендета само защото жена ми така казва. Разкарай това сборище от вещици, преди да съм наредил да се разправят с тях.
Но Грация е непоклатима и изпълнена с решителност.
— Не съм тук в качеството си на твоя жена, Юлиус. Тук съм като жена от Венеция. Имаш две възможности за избор: да отмениш вендетата или да бъдеш изложен на публичен срам.
— Какъв срам? — пита я той. Раздразнен е и все още е сънлив, но в гласа му се долавя и нотка нервност.
— Искаш ли да разкажа на целия град за твоята силна слабост към дъщерите на твоите колеги съветници? Искаш ли да извадя на показ писмото, което Ирина де Ломбарди ти изпрати преди толкова много години?
— Ирина де Ломбарди?
— Предполагам, че си спомняш това име? — пита тя. — Но се чудя дали ще познаеш детето си?
— Това е лъжа! — вика Юлиус, но гласът му трепери.
От групата излиза една жена. Тя вдига маската си — проста, лакирана с червен лак, украсена със спираловидни черни линии. Ахвам едновременно с Юлиус. Това е онази жена, Бела Дона.
— Майка ми ме остави в килията на един манастир в деня, в който се самоуби — казва тя.
— Млъквай, жено! — заповядва той, но видът му е съкрушен.
— Защо? Всички тук знаят, че това, което казвам, е истина. Това е тайната, която ме прави част от обществото на тези жени. Не можете да ми я отнемете. Моя е.
Почти виждам по лицето на Юлиус битката между желанието да запази репутацията си и това да задоволи личната си злоба. И въпреки че злобата му е все още остра и пламтяща, той знае, че жените са спечелили.
— Не си мисли, че понеже съм ти жена, няма да извадя мръсната ти тайна наяве — предупреждава го Грация. — Всичко, което си изградил, бизнесът ти, позицията ти в Съвета — ще стоя и ще гледам как ги губиш.
— Ще го направиш? — пита недоверчиво той.
— Загубихме сина си — казва Грация. — Дъщеря ни е чужда за нас. Гневът не ни е донесъл нищо друго, освен скръб.
Юлиус се отпуска тежко на леглото, изведнъж превърнал се отново в старец. Гледа към стената, а дишането му е тежко, сякаш всеки момент ще кресне отново. Отпуснал е свитите си юмруци в скута. Представям си мислите му: смесица от срам, страх и гняв. Вкусът на унижението, но също така и перспективата за сдобряване. Ако поне малко прилича на баща ми, в момента сигурно се чуди как да обърне цялата тази ситуация така, че да извлече полза от нея.
Накрая отново поглежда към жена си.
— Много добре — казва намръщено. — Утре сутринта ще направя изявление пред Съвета. Ще сложа край на вендетата, щом така искаш. Сега ме оставете сам. Не може ли човек да поспи дори в собствената си къща?
Напускаме мълчаливо. На прага се обръщам назад и виждам как бащата на Карина дръпва чаршафите над главата си.
На брега жените се пръсват в нощта, подобно на промъкващи се сенки. Една остава на прага с Грация, стиснала своята лакирана маска в ръка, забила напрегнат поглед в мен. Бела Дона. Известно време двете стоим една срещу друга.
— Съжалявам — извинявам й се накрая, защото нямам какво друго да кажа.
Тя бавно сваля пръстена от пръста си. Обикновен мъничък предмет, но обсебил сънищата ми и превърнал се във фокус на такава голяма част от моята мъка. Подава ми го. Слагам го на пръста си и той ляга на мястото на онзи, който съм дала на Роберто. Извит, златен, топъл.
Грация затваря вратата, оставя ни сами.
— Викаме му Златната паст — казва ми Бела Дона. — На човека, който ми даде пръстена. Всички момичета знаят за него. Зъбите му са покрити със златни коронки и макар че може да бъде груб… Плаща си за онова, което получава.
Чувствам се смешна и засрамена. Всичките ми оплаквания изглеждат незначителни на фона на живота на тази жена, по-лош от всичко, което бих могла да си представя.
— Къде да го открия? — питам я.
Бела Дона поклаща глава.
— Дори да можех да ти кажа, не бих го сторила. Той не е човек — как да се изразя? — с когото да си имаш работа.
— Мисля, че е убил сестра ми.
— Значи, ще убие и теб. Познавам него, познавам и този тип мъже: жестоки, без грам съвест. Няма да се поколебае да ти пререже гърлото и да се метне на първия търговски кораб, който да го отведе далеч от Венеция.
Двете мълчим. Съветът й увисва в полегналата над водата мъгла. Разбира се, че нямам силата да въздам справедливост на подобно чудовище сама, но баща ми може да мобилизира градската стража. Те имат оръжие. Могат да надделеят над убиеца със златната уста.