— Не се гордея с това, което съм станала — признава Бела Дона, загледана във водата.
Слагам ръка върху рамото й и леко го стискам.
— Не ми дължеше нищо, а ми даде толкова много — казвам. — Винаги ще съм ти благодарна.
Изваждам три сребърни монети от кесията си и й ги подавам. Те проблясват на лунната светлина като паднали звезди.
Бела Дона се усмихва.
— Задръж ги — казва ми. — Може да имаш нужда от тях повече, отколкото аз.
Гледам как силуетът й — горда сянка, се стопява в нощта.
Тридесет и девета глава
— Защо премълча, че е син на дожа? Трябваше да ми кажеш, глупаво момиче!
Уморена съм от стените в къщата на баща ми, всяка стая ми прилича на затвор, също като килията ми в манастира.
Колкото и пъти да му повтарям, че аз самата не съм знаела, нещата не се променят. Трябва веднага да изпратя съобщение на Роберто, да му съобщя, че сме в пълна безопасност. Че мечът, надвиснал над главата му, е прибран обратно в ножницата.
— Забраних на сина на дожа да стъпва в дома ни! — Баща ми прокарва пръсти през косата си.
И колкото и да ми е втръснало от вида на стените, сред които се намирам, още повече ми е втръснало да повтарям „да, татко, не, татко“. И макар че може да е нередно от моя страна, и макар че мога да отприщя отново гнева му, няма да търпя това нито минута повече.
— О, вие сте толкова глупав човек — казвам му. — Къщата ни се руши, богатството ви се е стопило и вината за това е само и единствено ваша.
Бианка е оставила купа с плодове на ниската масичка. Баща ми я грабва и я запраща към стената. Гневният му изблик продължава, докато размазани петна от круши и нектарини се стичат бавно по боята.
— Достатъчно търпях! — реве той.
— Виждам го — казвам, опитвайки се да запазя спокойствие. — Имате ли намерение да ме ударите отново?
— Ще ме уважаваш! Върви си в стаята!
Бързо изкачвам стъпалата, без да обръщам внимание на яростните му стъпки, трополящи зад мен. Сядам на разхвърляното си легло. Вратата се затръшва и чувам превъртането на ключа в ключалката.
Тъмно е. Напрегната съм, сънят бяга от мен. Седя до прозореца. Луната отвън е изпълнена с бледо състрадание. Той е някъде там, навън, крие се от страх. Трябва да съм с него. Скоро на вратата ми тихичко се почуква.
— Аз съм, скъпа.
Фаустина. Приближавам до вратата в същия момент, в който се чува превъртането на ключа.
Голямо облекчение е да видя доброто й лице. Двете се прегръщаме.
— Как, за Бога, успя да изкопчиш ключа от него?
Тя се усмихва.
— Старата Фаустина си има своите начини — отвръща, потупвайки се отстрани по носа. — Баща ти е долу, така че трябва да сме тихи.
— Но той ми забрани да излизам, докато не ми каже. Ще си навлечеш ужасни неприятности.
— О, скъпа — казва старата жена и ме гали по косата. — Най-голямата мъдрост на старостта е, че знаеш кога е настъпил подходящият момент да нарушиш правилата. Слушай, няма време за празни приказки. — Тя разравя гънките на дрехите си и изважда навит на руло пергамент. — Ето. Донесоха го по-рано.
Печатът е размазан, затова не мога да разчета герба. Отварям го, но почеркът ми е напълно непознат. Който е писал писмото е бързал, тъй като буквите са по-скоро надраскани, отколкото изписани прилежно. Докато чета, сгърченото ми сърце отново се съживява.
Скъпа моя Лаура,
Ела веднага и не се съветвай с никого. Бъди сама. В пристанището „Свети Лука“ ще те чака една лодка. Ще бъда там.
Нека любовта ми те доведе бързо при мен.
— От него е! Чака ме. Трябва да отида.
Фаустина кимва и се усмихва.
— Разбира се, че трябва.
Двете планираме моето бягство в осветената от свещта стая, в която съм израснала. Фаустина излиза на пръсти и се връща с един вързоп. Отварям го и от него изпада кафяв мъжки костюм.
— Какво? За мен ли са тези дрехи?
— Принадлежаха на стария Ренато. Не можеш да рискуваш да те види баща ти или някой от приятелите му. Хайде, обличай ги.
С мъка се напъхвам в странните дрехи. Навличам кафявите бричове над дантелената си фуста. Бяла памучна риза, по-груба от онази, която Джакомо, моят художник, и Роберто, моят принц, обикновено носи. Тъмен жакет, който също нахлузвам. Напъхвам разрошената си коса в една шапка. Поглеждам се в огледалото и избухвам в смях. Приличам на голобрадо момче. След по-малко от час двамата с Роберто ще сме заедно и вече няма да има пречка, достатъчно силна, за да ни раздели.