Не мога да изляза на главната улица от страх баща ми да не ме хване, затова двете с Фаустина оплитаме въже от чаршафи. Тя проверява всеки възел поотделно, старата й ръка рязко ги дърпа, за да се увери, че са безопасни. Завързва единия край за гърба на стола и затъква облегалката под перваза. Бутва прозореца и хвърля другия край на импровизираното въже долу, в градината.
— Знаеш ли къде отиваш, сладката ми?
В думите й се крие съвсем друго значение. И двете знаем, че може да не се върна.
— Да, знам.
— Внимавай, любов моя.
Старата жена закопчава копчетата на жакета ми и подпъхва един изплъзнал се кичур под шапката.
Спускам се по въжето, като използвам възлите, за да стъпвам на тях. Ръцете ми горят, когато стигам до земята. Въжето се плъзва обратно нагоре по стената и аз изпращам въздушна целувка на милата стара Фаустина.
Бягам с наведена глава. Трябва да е много забавно да си венецианско момче. Улиците са пусти и тихи, с изключение на ехото от стъпките ми.
Зад ъгъла зървам един самотен мъж в самотна гондола. Мъжът е много висок. Широкополата му шапка хвърля кръгла сянка около лицето и раменете, така че не мога да видя как изглежда. Но въпреки това видът му ме стопля, защото това е човекът, който ще ме отведе при моя Роберто. Сърцето ми пее. Отивам при лодкаря.
— Лаура? — измърморва той, а очите му пробягват по момчешките ми дрехи.
Роберто го е изпратил.
— Да, да, благодаря ви — казвам и се качвам в гондолата. Докато сядам, лодката се клати върху неподвижната като стъкло вода.
Разправят, че никой не може да се отегчи от гледката на Венеция нощем. Блясъкът и мярващата се пред погледа красота те изненадват на всеки завой, независимо колко пъти си виждал града нощем. Докато минаваме под мостовете, а мъжът се привежда в задната част на гондолата, усещам как щастието ми расте. Други гондолиери ни подминават и мълчаливо ни поздравяват, за да не събудят заспалите граждани. Всичко ще е наред, прошепва гласът на майка ми. В крайна сметка се оказа права.
Почти усещам ръцете на Роберто около кръста си, пръстите му в косата ми. Копнежът ми е като скъпа болка, дълбока и сладка.
Озовали сме се в една част на града, която виждам за първи път. Не познавам тези канали така добре както лодкарят; сигурно се движим по непознат за мен маршрут към „Свети Лука“. Стигаме до пристана.
За един голям дървен кол на около стотина фута в искрящата вода е завързана лодка. Тя сияе със слаби светлини. Напрягам взор, за да зърна Роберто на борда, и за момент се чудя дали вече е там или още не. Докато клатушкащата се гондола пори водата, скъсявайки разстоянието между нас и лодката, различавам светещите фенери, окачени на пиринчени стойки до мястото, където се окачват веслата.
Отстрани на лодката виси стълба и гондолиерът ме отвежда до нея с едно умело движение на греблото.
— Благодаря. Много ви благодаря — казвам отново и светлината от фенерите примигва. В малката, наполовина закрита кабина има и свещи. Слагам крак на първото стъпало. Светлината от свещите повдига сенките изпод шапката на гондолиера и по лицето му бавно се разлива усмивка. Сърцето ми замира, слабо и отчаяно като на уловена в капан птичка. Мрачната усмивка става още по-широка и аз виждам зъбите му.
Златни са.
Четиридесета глава
Бързо се качвам на лодката. Докато стъпвам на борда, се спъвам. Очите ми са заковани в мъжа, за когото съм сигурна, че е убил Беатриче. Сега разпознавам и формата на раменете му — той е човекът, донесъл езика на Матио. Паниката стяга гърлото ми, когато върху притъпените ми спомени пада нова светлина. Мъжът с черната шапка, който имах чувството, че ме наблюдава…
Звукът на стъпки ме кара да се обърна и ужасът ми нараства. От другата страна на кабината пристъпва Карина. Косата й е рошава и спусната, златистобялата й рокля е скъсана. Нозете й са боси. Плъзга се по палубата, подобна на дух.
Стомахът ми се свива, когато най-после истината просветва пред очите ми. Бележката! В тона й имаше нещо. Нещо кратко и контролиращо, което трябваше да забележа. Никога не би могла да бъде написана от него.