Краката на Карина светят някак странно, а крясъците й от болка преминават в нещо животинско и ужасено. Роклята й е подхваната от пламъците. Те бързо ближат подгъва, после изведнъж подскачат нагоре към кръста й, златисти и живи. Промяна в посоката на вятъра изпълва устата ми с пушек, който, както съм превита на две, ме дави и ме кара да кашлям.
Карина вие и танцува. Опитва се да бяга на сляпо, но се хвърля още по-навътре в пещта, сграбчила лодката. Когато косата й започва да гори, виждам устата й, изкривена насред пламъците.
За момент съм като омагьосана от тази огнена богиня, издаваща писъци на гняв и страх. Но Карина не може да бъде спасена. И аз ще изгоря, ако остана още една секунда. Надигам се на краката си и се покатервам на перилата на лодката. Писъците на Карина се издигат нагоре във въздуха, заедно с черните сажди от горящата лодка. Скачам.
Водата ме потапя в рай от внезапно мълчание, но миг по-късно студът прониква през кожата ми. Изскачам на повърхността, обзета от паника, и поглеждам назад. Виковете на Карина са отслабнали до жално скимтене, една част от кабината се срутва сред дъжд от червени въгленчета. Започвам да плувам, без да се обръщам назад.
Веднага щом стигам до брега, се покатервам прогизнала по плъзгавата му стена. От мен се стича вода. Знам накъде да вървя. Хуквам, водена от надеждата в сърцето ми, която всеки момент може да бъде победена от проблясващия ужас.
Задни улици, объркани пътеки. Усещам паниката като втори човек, тичащ до мен. Уплашен спътник, който ми показва пътя, докато се спускам напред към своята крайна цел, обзета от ужас и задъхана тежко.
Когато стигам до кривия правоъгълник на площада „Сан Марко“, съм убедена, че вече е прекалено късно, но въпреки плашещите предчувствия не спирам. Часовникът отброява малко след три часа сутринта и наоколо няма никого, който да чуе стъпките ми. Би трябвало да ми е студено, но огънят е още с мен. Откривам, че главният вход на катедралата е затворен и заключен. Но дори голямото портико на „Сан Марко“ няма да ме победи в тази последна отсечка от пътя ми. Тичешком заобикалям църквата. Една малка странична вратичка е открехната и ме подканя да вляза в тъмния интериор.
Вътре няма друга светлина, освен тази, която идва от надничащата през прозорците луна.
— Роберто? — прошепвам. Струва ми се, че чувам шум, но може да е просто скърцането на вратата зад гърба ми. Бързо минавам покрай страничната част на централния кораб, като спирам за момент до всяка колона. Тишината е осезаема. Струва ми се, че долавям мириса на Роберто, типичната за него смесица от боя и дърво. Бил е тук. Но може би Криксос също вече е пристигнал… Отровена съм от страха, който усещам в устата си.
Тишината е нарушена от тежкия тътен на отекващи стъпки. Начинът, по който звукът отскача от стените, прави невъзможно да се прецени откъде точно идват стъпките.
Оглеждам горните галерии. Светците отвръщат на погледа ми от своите куполи, смъртоносни и безмилостни. И тогава го виждам от другата страна на централния кораб. Роберто стои на входа на параклиса, в който е гробът му, и ми маха.
— Лаура!
Зад гърба му се мярва сянка. Чудовището е там, скрито в тъмното, с неговото черно наметало, покриващо раменете му, което му придава вид на гигантски прилеп.
— Бягай! — изпищявам.
Прекалено късно е. Криксос се спуска към Роберто с вдигната над главата ръка и премята нещо през врата му, дръпвайки го обратно в параклиса. Любимият ми кашля и се бори.
Втурвам се между пейките, влетявам в параклиса. Роберто почти е припаднал, извива се, докато Криксос стяга гаротата около шията му. Спускам се върху убиеца, забивам нокти в лицето му. Той прави гримаса, отпуска хватката и замахва с ръка към мен. Опакото на дланта му ме удря по бузата и ме запраща на пода. Претъркулвам се през плочите, докато слепоочието ми не се удря в острия пиедестал на гробницата.
Зашеметена съм. Вдигам ръка към главата си. Пръстите ми са изцапани с кръв, гъста и червена. Изправям се с клатушкане, като се подпирам на саркофага, докато двамата мъже се борят на пода, пръхтят в ужасен възел от крайници. Криксос се прехвърля върху Роберто и юмрукът му се забива в лицето му. Чува се пукот. Убиецът отново замахва с юмрук, но този път Роберто успява да извие гръб и да отхвърли тялото му.
Тръгвам замаяна, подпирайки се на стената на параклиса, там, където виси бял мраморен кръст.