…уби с огнехвъргачка седемнайсет посетители в ресторант в района Серпухов на Голяма Москва.
(Картина: д-р Константин Грухов в университетски кабинет.)
Грухов: Технологията е все още в ранен етап на развитие. Очакват се инциденти…
Един от преподавателите блъсна рязко преградната врата и надникна вътре. Шумът от коридора, по-силен от обикновено, нахлу заедно с него.
— Бомбена заплаха.
— Пак ли? — Рени остави комуникатора върху бюрото и грабна чантата си. Спомни си колко много неща бяха изчезнали при последната заплаха, прибра комуникатора и излезе в коридора. Мъжът, който я беше предупредил — така и не можа да запомни името му, Йоно Не-знам-кой-си, — беше на няколко крачки пред нея и щеше да се слее с потока от студенти и преподаватели, които се изтегляха спокойно към изходите. Побърза да го настигне.
— На всеки две седмици — каза тя. — И всеки ден по време на сесия. Това ме влудява.
Той се усмихна. Имаше дебели очила, но хубави зъби.
— Поне ще поемем малко чист въздух.
За минути широката улица пред четвърти блок на Дърбанската политехника се беше превърнала в нещо като импровизиран карнавал, претъпкана с ухилени студенти, доволни, че не са на лекции. Група младежи бяха завързали сака на кръста и танцуваха върху покрива на една паркирана кола, без да обръщат внимание на все по-пронизителните заповеди на възрастен преподавател да престанат и да слязат.
Рени ги наблюдаваше със смесени чувства. Тя също усещаше поривите на свободата и лъчите на топлото африканско слънце върху ръцете и врата си, но добре знаеше, че е изостанала с три дена с оценките на семестриалните проекти; ако бомбената заплаха се проточеше прекалено, нямаше да успее да завърши отчета си и щеше да се наложи да го планира наново, което щеше допълнително да намали и без това малкото й свободно време.
Йоно, или както там му беше името, се ухили към танцуващите студенти. Рени усети, че се дразни от безотговорното му задоволство.
— Ако искат да губят часове — каза тя, — защо, по дяволите, просто не се чупят? Защо си правят такива шеги и карат другите…
Небето побеля от ярък блясък. Внезапен горещ ураган събори Рени на земята и в същия момент страхотен гръм изпотроши прозорците по фасадата на сградата и разтресе стъклата на десетките паркирани коли. Прикри глава с ръцете си, но не паднаха никакви отломки. Чуваха се само писъци. Когато се изправи, не забеляза рани по тичащите наоколо й студенти, но над административната сграда в центъра на двора се издигаше облак черен дим. Камбанарията беше изчезнала — от живописната кула беше останал само почернял, димящ метален скелет. Тя издиша дълбоко, усетила внезапно гадене и виене на свят.
— Мили Боже!
Колегата й се надигна до нея — тъмната му кожа беше посивяла.
— Този път беше наистина. Господи, надявам се, че са извели всички. Вероятно са го направили — винаги опразват първо административния отдел, за да контролират евакуацията.
Говореше толкова припряно, че тя едва го разбираше.
— Кой може да е според тебе?
Рени поклати глава.
— Съюзът на братята? Зулу Мамба? Кой знае? По дяволите, за трети път през последните две години. Как могат да правят такива неща? Защо не ни оставят да работим?
Спътникът й се заоглежда тревожно.
— Колата ми! Оставих я на административния паркинг!
Той се обърна и хукна към мястото на експлозията, като си проправяше път сред озъртащите се с празни погледи студенти. Някои плачеха и никой вече нямаше настроение да се смее и да танцува. Един полицай, който се опитваше да отцепи достъпа до района, се развика след него.
— Колата му? Идиот!
На Рени също й се дорева. В далечината се чу вой на сирени. Извади цигара от чантата си и щракна запалката с треперещи пръсти. Уж не бяха канцерогенни, но сега това изобщо не я интересуваше. Парче хартия, почерняло по краищата, прехвръкна и се приземи в краката й.
Жужащите камери вече се спускаха от небето като рояк мухи, навъртайки метраж за мрежата.
Пушеше втората си цигара и се беше поуспокоила, когато някой я потупа по рамото.
— Госпожо Сулавейо?
Тя се извърна и се озова срещу слабо момче с жълтокафява кожа. Късата му коса се къдреше около главата. Носеше вратовръзка — нещо, което Рени не беше виждала от години.
— Да?
— Мисля, че имахме уговорка. За консултация.
Тя се оцъкли. Момчето стигаше едва до рамото й.
— Вие… сте…?
— !Ксабу — сякаш щракна със зъби той. — С „кс“ и с удивителен знак, когато се изписва на английски.
Изведнъж й просветна.
— Аха! Вие сте…
Той се усмихна — мигновено бяло ръбче.
— Да. От племето сан, което понякога наричат бушмени.