„Един мъж трябва да се наспива“ — помисли си Рени и за втори път през този ден потръпна.
Наведе се и натисна бутона „прекъсване“. Все така лишен от шлема си, Стивън се сгърчи от възмущение. Не повдигна наподобяващия насекомо визьор и Рени задържа пръста си върху бутона.
— Защо? — запротестира Стивън, още преди да се освободи окончателно от шлема. — Аз, Соки и Еди почти бяхме стигнали до входа на Вътрешния периметър. Никога преди не бяхме стигали толкова близо!
— Защото ти направих вечеря и искам да я изядеш, преди да е изстинала.
— Ще ти махна, когато съм готов.
— Не, няма да ми махнеш. Хайде, Стивън. Днес в университета имаше бомба. Беше страшно. Искам да ми правиш компания.
Той се изправи — молбата й беше погъделичкала суетността му.
— Става. Какво си сготвила?
— Пиле с ориз.
Той направи физиономия, но седна и започна да се тъпче, още преди тя да се върне от кухнята с чаша бира за себе си и безалкохолно за него.
— Какво гръмна? — дъвчеше бързо той. — Има ли убити?
— Никой, слава Богу. — Опита се да подмине очевидното му разочарование. — Но камбанарията е разрушена — нали помниш кулата в средата на двора.
— А стига бе! И кой го направи? Зулу Мамба?
— Никой не знае. Но се уплаших много.
— Миналата седмица гръмна бомба и в моето училище.
— Какво? Нищо не си ми казал!
Той направи недоволна гримаса и избърса мазнината от брадичката си.
— Не такава. В училищната мрежа. Саботаж. Някой каза, че някакви момчета от горния курс са си направили абитуриентски майтап.
— Говориш за инцидент в мрежата. — Запита се дали Стивън схваща разликата между мрежата и истинския живот. Той е само на единайсет години, напомни си тя. Нещата извън тесния му кръг все още не са твърде реални. — Бомбата, която избухна днес в политехниката, можеше да убие стотици хора. Да ги убие на място.
— Знам. Но взривът в училищната мрежа уби много посветени и дори някои от най-развитите констелации, резерви и всичко останало. Те също никога няма да се върнат.
Той се пресегна за чинията с ориза, готов за секунди.
Рени въздъхна. Посветени, констелации — ако самата тя не беше обучена за инструктор в мрежата, вероятно щеше да си помисли, че брат й говори на чужд език.
— Кажи ми какво друго правиш? Започна ли да четеш книгата, която ти дадох?
За рождения му ден беше взела, при това на доста значителна цена, „Марш към свободата“ на Отулу, най-доброто и увлекателно произведение, което познаваше за борбите на Южна Африка за демокрация в края на XX век. Като отстъпка пред вкуса на малкия си брат му беше купила скъпата интерактивна версия, пълна с исторически видеозаписи и модни триизмерни възстановки от типа „и ти си там“.
— Още не. Прегледах я. Политика.
— Не само, Стивън. Това е твоето наследство — нашата история.
Той дъвчеше.
— Соки, Еди и аз почти влязохме във Вътрешния периметър. Един пич от горния курс ни показа как да стигнем. Бяхме почти в центъра! Открит билет!
— Стивън, не искам да се опитваш да влизаш във Вътрешния периметър.
— И ти си го правила на моята възраст. — Физиономията му беше нахално обезоръжаваща.
— Тогава нещата бяха по-различни, а сега могат да те арестуват. Има големи глоби. Говоря сериозно, момче. Не го прави!
Знаеше, че предупреждението й е напразно. Все едно да накара децата да не плуват в стария рибарник. Стивън не спираше, сякаш нищо не беше чул. Тя въздъхна. Беше така възбуден, че не й мърдаше поне половинчасова лекция на жаргона на новобранец в мрежата.
— Беше много яко. Прецакахме три контроли. Но не сме вършили нищо лошо — добави бързо той. — Само се поразходихме и изненадахме този-онзи. Но беше много яко! Срещнахме един, който е бил в „При господин Дж.“!
— „При господин Дж.“ ли? — това беше първото, което не й говореше нищо.
Стивън внезапно промени изражението си — стори й се, че нещо проблесна в погледа му.
— О, просто едно място. Нещо като клуб.
— Какъв клуб? Място за забавления? Шоу-програми и от сорта?
— Нещо такова… — Той си поигра известно време с пилешкия кокал. — Просто едно място.
Чу се думкане по стената.
Гласът на Дългия Джоузеф прозвуча завалено и провлечено. Рени трепна, но отиде до мивката. На тази възраст Стивън все още имаше нужда от нещо като нормален семеен живот, но когато той заживееше самостоятелно, коренно щеше да промени всичко.
Когато се върна, Стивън привършваше третата порция, но по нервно потрепващия крак и изопнатата поза усети неудържимото му желание да се върне в мрежата.