А мястото си заслужаваше да се помотаеш из него. Истинските обитатели на Вътрешния периметър, които имаха парите и властта да си присвоят собствено частно пространство в този елитен сектор на мрежата, нямаха същите симови ограничения както посетителите. В далечината Рени видя двойка голи мъже с невероятно изпъкнали мускули — и двамата бяха червени като захаросани ябълки и високи по девет метра. Запита се какви ли са разходите им само за данъците и абонамента — много по-скъпо беше да придвижваш из симулациите нестандартно тяло.
„Новобогаташи“, заключи тя.
При предишните случаи, когато беше успявала да влезе във Вътрешния периметър — обикновено промъквайки се като студентка, но на два пъти и като нечий легален гост — гледката я беше очаровала. Вътрешният периметър беше наистина уникален: първият световен град, чието население (макар и симулирано) се състоеше от десетина милиона или приблизително толкова от най-влиятелните граждани на планетата Земя… или поне клиентелата на Периметъра твърдо вярваше в това и правеше всичко възможно, за да поддържа такава репутация.
Нещата, които си бяха построили, бяха прекрасни. На място без гравитация и необходимостта да се спазват геометричните закони и под закрилата на изключително гъвкавите разпореждания за разделителните зони в частния сектор творческата изобретателност на човека беше разцъфнала по най-импозантен начин. Структури, които в реалния свят биха били здания и следователно подвластни на земните закони, тук можеха да не се съобразяват с такива излишни условности като „горе — долу“ и „размер тегло“. Трябваше само да се ползват като резиденции, така че нощем се появяваха бляскави прояви на компютърния дизайн и изчезваха също толкова бързо, фантастични и пъстри като цветя в джунглата. Дори сега спря за момент, за да се полюбува на един невероятно източен, полупрозрачен зелен небостъргач, извисил се високо над арките в небето. Стори й се необикновено красив и изискан — игла от чист нефрит. Ако нещата, които тези обитатели на най-вътрешния кръг на човечеството си строяха, бяха така причудливи, не по-малко причудливо беше и онова, което правеха от самите себе си. В това място, където единственото абсолютно изискване беше да съществуваш и само парите, добрият вкус и обичайната куртоазия ограничаваха въображението (а някои обитатели на Периметъра разполагаха с твърде много от първото и с твърде малко от другите две), всяка разходка по най-оживените улици се превръщаше в безкрайно и непрекъснато променящо се шоу. От крайностите на съвременната мода — последният вик, изглежда, бяха издължените глави и крайници — през имитациите на реални неща и хора — по време на първото си пътуване в Периметъра Рени беше видяла трима различни Хитлеровци, а единият от тях носеше бална мантия, изработена от сини орхидеи — до пиршеството на дизайна, при което наличието на тяло бе само изходната точка, Периметърът предлагаше един безкраен парад. В началото туристите, които бяха платили билет за ваканционна екскурзия, често се заседяваха по страничните кафенета и въздишаха с часове, докато — също като повечето хлапета в мрежата — реалните им тела от плът изнемощяваха от глад и жажда, а симулациите им се вцепеняваха или изгасваха. Ясно беше защо. Непрекъснато изскачаше нещо ново — поредната приказна причудливост в далечината.
Но днес тя беше тук с една-единствена цел — да открие Стивън. Освен това правеше разходи за сметка на политехниката и си беше навлякла гнева на досадния дребосък на портала. Като се сети за това, тя програмира доставката за ректор Бундази за „Вход плюс 19 минути“, тъй като знаеше, че господин „Аз съм гражданин“ ще провери. Всъщност доставката беше част от факултетната поща, адресирана до ректора — нещо без особено значение. Беше разменила фактурата му с пратка, която действително трябваше да се достави на ръка в един от другите участъци на госпожа Бундази, и се надяваше вината за предстоящата бъркотия да се стовари върху службата за кореспонденцията — двайсетгодишна демодирана електронна пощенска система, поради което нямаше защо да бъде кой знае колко обвинявана. Да се опиташ да се добереш до нещо чрез вътрешната система за доставки на политехниката, беше все едно да се опиташ да изстискаш масло от камък.
След кратка проверка на координатите на съобщението на Стивън Рени се прехвърли на „Лалабай лейн“, главната артерия на Тойтаун — затънтен сектор, където се помещаваха по-малките и неособено преуспяващи производители и търговци, както и резиденциите на онези, които едва-едва се крепяха за статута на Вътрешния периметър. Абонаментът за мрежата на Вътрешния периметър беше много скъп, както и маниерите, необходими да запазиш мястото си сред елита, но дори човек и да не можеше да си позволи нов и екзотичен сим всеки ден или пък да преустройва бизнеса си или личния си участък всяка седмица, самото поддържане на резиденция във Вътрешния периметър представляваше много престижен социален белег в реалния свят. Напоследък това често беше последната преструвка, че движението надолу е спряло — и никой не се даваше без бой.