— Какво?
— Имаш ли огънче? Кибрит?
Обичайността на въпроса, зададен сред цялата тази нереалност, накара Пол да се зачуди дали е чул добре. Фигурата вдигна ръка, кална като лицето, и показа тънък бял цилиндър — така ослепително чист, като да беше паднал от Луната.
— Глух ли си, човече? Огънче?
Пол бръкна в джоба си и затършува с вцепенени пръсти, докато откри кутийка кибрит като по чудо останала суха. Раненият войник започна да вие още по-силно, изгубен в пустошта на хвърлей камък.
Мъжът в дрипавия шинел се облегна на стената на окопа, като намести превития си гръб в уютната кал, след което внимателно скъса цигарата на две и подаде единия къс на Пол. Докато палеше кибритената клечка, наклони глава и се заслуша.
— Господ да ми е на помощ, оня там не спира. — Той върна кибрита и задържа пламъчето, така че и Пол да запали цигарата си.
— Защо фрицът не му пусне един куршум, та да мирясаме всички?
Пол кимна. Дори това му костваше усилия.
Случайният спътник повдигна брадичка и изпусна струйка дим, която се изви покрай ръба на каската му и се понесе към плоското утринно небе.
— Понякога не ти ли се струва…?
— Какво?
— …че това е някаква грешка. — Непознатият завъртя глава и посочи окопите, германските оръдия, целия Западен фронт. — Че Бог го няма или е задрямал, или нещо такова. Не ти ли се ще някой ден Той да погледне надолу, да види какво става и… да направи нещо?
Пол кимна, въпреки че никога не беше се замислял чак толкова подробно. Но беше усещал празнотата на сивите небеса и беше изпитвал странното чувство, че наблюдава кръвта и калта от огромно разстояние, съзерцавайки унищожителните военни действия с безпристрастието на човек, застанал над мравуняк. Господ положително не гледаше — това беше ясно; но ако гледаше и беше видял нещата, които бе видял Пол Джонас — мъже, които не осъзнаваха, че са мъртви и отчаяно се мъчеха да натъпчат пръснатите си вътрешности обратно под ризите си; тела, подути и наплюти от мухите, които дни наред стояха изоставени на няколко метра от приятелите си, с които доскоро бяха пели и се веселили, — ако Той беше видял всичко това, без да се намеси, значи е луд.
Но Пол дори за миг не се бе надявал, че Бог ще избави крехките същества, които се избиваха с хиляди върху половин хектар осеяна с гилзи кал. Това би заприличало на вълшебна приказка. Просяците не се женеха за принцеси, а умираха по заснежени улици или в тъмни алеи… или в кални окопи във Франция, докато старчето Дядо Боже си беше взело дълъг отпуск.
Той напрегна сили.
— Чу ли нещо?
Непознатият смукна дълбоко от цигарата си, без да му пука, че въгленчето пареше калните му пръсти, и въздъхна.
— Всичко. Нищо. Знаеш. Фрицът пробива от юг и ще тръгне право към Париж. Или сега янките са там, ние ги сгащваме и до юни сме в Берлин. Крилатата Нике от Само… какво беше… се появи в небето над Фландрия с пламтящ меч в ръка и друсаше кючек. Майната му на всичко.
— Майната му на всичко — съгласи се Пол. Той дръпна още веднъж от цигарата си и я хвърли в една локва. Гледаше мрачно как калната вода прониква в хартията и последните остатъци тютюн заплуваха свободно. Колко ли още цигари щеше да изпуши, преди да го застигне смъртта? Дузина? Сто? А дали тази не е последната? Взе хартийката и я смачка на плътна топчица между палеца и показалеца си.
— Благодаря ти, приятел. — Непознатият се претърколи и запълзя нагоре по окопа, след което извика нещо странно през рамо: — Дръж си главата наведена. Опитай се да помислиш как да се измъкнеш. Как наистина да се измъкнеш.
Пол махна с ръка за сбогом, въпреки че мъжът не го виждаше. Горе раненият отново крещеше — безсловесно грухтене, сякаш някакво нечовешко същество имаше родилни болки. След секунда, като че ли сепнати от дяволско заклинание, оръдията отново затрещяха.
Пол стисна зъби и се опита да запуши ушите си с ръце, но продължаваше да чува писъците на мъжа. Стържещият звук като нагорещена тел влизаше през едното ухо и излизаше от другото, движейки се напред-назад като трион. Събираха му се най-много три часа сън за последните два дена, а бързо спускащата се нощ предвещаваше да е още по-тежка. Защо санитарите не излизаха да приберат ранения? Оръдията не бяха се обаждали поне от един час.
Докато мислеше за това, Пол си даде сметка, че откакто бяха напуснали предните окопи тази сутрин, не беше виждал никой освен мъжа, който дойде да моли за огънче. Предполагаше, че на няколко завоя от него има и други, а и мъжът с цигарата като че ли го потвърждаваше, но артилерийската стрелба не преставаше и Пол нямаше никакво желание да се помръдва. В настъпилото кратко затишие той се зачуди какво ли става с другите от взвода. Дали Финч и останалите се бяха оттеглили в по-предните ровове? Или бяха само на няколко метра от него, застинали на дъното на някой окоп, без да смеят да излязат в откритото смъртоносно пространство дори от милосърдие?