Зави наляво по „Уиндикот лейн“. Ако наистина отиваше у Порша, трябваше да завие надясно; добре че ъгълът на улицата не се виждаше от тях — в случай че майка й гледаше. Беше особено да каже на мама, че отива на едно място, а после да иде другаде. Не беше хубаво — знаеше го, — но не чак толкова, и беше много вълнуващо. Непознатото усещане я караше да потръпва всеки път, когато го правеше — също като жребчето с треперещи крачета, което беше видяла в мрежата.
От „Уиндикот“ зави по „Стилуел“. Започна да подскача, като внимаваше да не стъпи в някоя пролука в тротоара, после свърна по „Редланд“. Тук къщите бяха определено по-малки от нейната. Някои от тях изглеждаха малко тъжни. Тревата в дворовете беше ниска като навсякъде в базата, но изглеждаше така, сякаш нямаше сили да порасне по-високо. Тук-там полянките бяха осеяни с оголени петна, а много от къщите бяха прашни и малко посърнали. Зачуди се защо стопаните им не вземат да ги поизмият или боядисат, за да станат като нови. Когато някой ден си имаше собствена къща, всяка седмица щеше да я боядисва в различен цвят.
Докато вървеше по „Редланд“, си мислеше за най-различни цветове на къщи, след това отново заподскача по тясното мостче над поточето — харесваше й звука, който издаваше: „катум, катум“ — и забърза надолу по „Бийкмън корт“, където дърветата бяха много на гъсто. Макар къщата на господин Селърс да беше много близо до оградата в покрайнините на базата, това изобщо не личеше, защото дърветата и живите плетове я скриваха от погледа.
Първото нещо, което я бе привлякло към къщата, естествено, бяха дърветата. В задния двор на дома на родителите й имаше явори, а пред предния прозорец — бреза с кора като хартия, но къщата на господин Селърс беше направо обсадена от дървета — толкова много, че постройката изобщо не се виждаше. Първия път, когато й видя — докато помагаше на Офелия Вайнер да намери избягалия си котарак Дикенс, — си помисли, че това е някаква приказка. Когато се върна и тръгна по извитата автомобилна алея от чакъл, очакваше къщата да се окаже направена от курабийки. Не беше, разбира се, — беше си къщурка като всички останали — но все пак мястото наистина беше много интересно. А и господин Селърс се оказа много интересен човек. Така и не разбра защо родителите й не й даваха да ходи при него, пък и те не й обясниха. Той изглеждаше малко страшно, но вината не беше негова.
Кристабел спря да подскача, за да се наслади на хрущенето на камъчетата, докато крачеше по дългата автомобилна алея на господин Селърс. Беше доста глупаво да има автомобилна алея, след като голямата кола от години си стоеше затворена в гаража му. Господин Селърс дори не излизаше. Веднъж го беше попитала защо му е кола, а той се засмя малко тъжно и отговори, че тя върви заедно с къщата.
— Ако съм много, много добър — продължи той, — някой ден може да ме пуснат в този кадилак, малка Кристабел. Тогава ще затворя здраво вратата на гаража и ще си отида у дома.
Тя си помисли, че това е шега, но не я схвана. Шегите на възрастните бяха такива понякога, но пък и възрастните рядко се смееха на шегите, които пускаше чичо Джингъл в мрежата, а те бяха толкова смешни (и малко неприлични, макар да не разбираше точно защо), че от време на време Кристабел почти се подмокряше от смях.
За да открие звънеца, трябваше да отмести един от папратите, които почти изцяло скриваха предната врата. След това почака доста дълго. Най-накрая странният глас на господин Селърс, едновременно дрезгав и ласкав, се чу иззад вратата.
— Кой е?
— Кристабел.
Вратата се отвори и усети влажния въздух заедно с тежкия зелен аромат на растенията. Тя бързо влезе вътре и господин Селърс отново захлопна вратата. Беше й казал още първия път, че за него е вредно да оставя навън да излиза твърде много влага.
— Е, малка Кристабел! — изглеждаше много доволен, че я вижда той. — На какво дължа тази очарователна изненада?
— Казах на мама, че отивам у Порша да си играем на „Земята на видрите“.