Отвсякъде настъпваха сенки. Искаше да започне да стреля, да разчисти тези заплашителни фигури, но те му се видяха толкова по-убедително човешки от обичайните му врагове, че почувства почти фатална неохота да се поддаде на този подтик. Хвърли пистолета надолу по рампата.
— Дръжте! — той извика с надеждата някой от спътниците му да го види. Не знаеше дали е извикал достатъчно силно, за да го чуят. Главата му дълго кънтеше от ехото.
Изведнъж го сграбчиха за ръцете и краката. Един се хвърли върху него, заби коляно в гърба му и сключи силните си пръсти около гърлото му. Орландо успя да отхвърли неколцина от нападателите си, но на тяхно място прииждаха други. Бореше се диво да се изправи, ала успя само да се извърне с лице към небето, като отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Докато мракът над главата му все повече се сгъстяваше, светлините, накачени по въжетата на кораба, се разтягаха и трепкаха, сякаш бяха звезди, изпращащи умиращите си лъчи във вечната космическа нощ.
„Смешна работа — помисли си той. — Звезди, светлини… нищо не с истинско… всичко е истинско…“
Нещо удряше главата му — тъпи, ритмични удари, които сякаш разтърсваха целия му череп. Всеки стоварващ се удар изпращаше черна вълна, която обливаше мислите му, а приливът й всеки път ставаше по-силен. Чу, че някой вика — жената, как ли й беше името?
Нямаше значение. Изкарваха от него дъха му, живота му и той се радваше. Беше уморен — толкова, толкова уморен…
Стори му се, че чува Фредерикс, който го викаше, ала не можа да му отговори. Това поне беше малко тъжно. На Фредерикс светлините щяха страшно да му харесат — звезди, звезди бяха, нали? Щеше да му хареса как храбро горят в мрака. Фредерикс щеше да му липсва…
Намираше се на някакво място — междинно, както му се струваше. Може би място за чакане. Всъщност не можеше да мисли много свързано за всичко това, обаче нямаше значение.
Знаеше, че лежи на земята, но усети, че освен това стои прав, загледан в някакъв огромен каньон. Грамаден склон от сияещ мрак се спускаше стръмно под него и се скриваше в море от кълбяща се мъгла. От другата страна на каньона, едва различим зад надигащата се мъгла, беше златният град. Но някак си не беше същият град, който беше видял — сградите му бяха много по-високи и по-странни от всичко, което би могъл да си представи. Мънички лъчисти форми щъкаха напред-назад между спиралните кули — ярки точки светлина, които може би бяха светулки. Или ангели…
— Пак сън — помисли си той и се стресна, когато осъзна, че го е казал на глас. Не трябваше да говори тук — знаеше, че някой го слуша — някой или нещо, което търсеше, ала не искаше да среща.
— Не е сън — каза глас в ухото му.
Огледа се стреснато. Съвсем близо до него върху гладка черна повърхност седеше насекомо, голямо колкото кученце. Беше направено от лъскави сребърни жици, но някак си беше съвсем живо.
— Аз съм, шефе — рече то. — От часове се опитвам да се свържа с теб. Усилих те докрай и пак едва те чувам.
— Какво…? — Беше му толкова, толкова трудно да мисли. Меката като памук мъгла сякаш бе успяла да проникне и вътре в главата му. — Къде…?
— Бързо, шефе, казвай какво искаш. Ако някой влезе и ме излови как съм се насадил до теб, ще ме набутат в рециклатора.
Една мисъл, мъничка и трепкаща като далечните светлинки, изплува в ума му.
— Бийзъл?
— Казвай. Какво става?
Той се помъчи да си спомни.
— Аз съм… Затворен съм някъде… Не мога да се измъкна… Не мога да се върна…
— Къде, шефе?
Бореше се със заливащите го вълни от вцепенение и мрак. Далечният град вече беше изчезнал и мъглата се надигаше. Трудно виждаше дори насекомото, макар че то беше само на две педи от него.
— На онова място, което търсех… — опитваше се да си спомни някакво име, мъжко име, нещо с „а“ — …Атаско — успя да изрече той. Усилието беше изчерпало всичките му сили. След миг насекомото изчезна. Орландо остана сам с мъглата и сгъстяващия се мрак.
СЕДМА ГЛАВА
СИН ОГЪН
МРЕЖА/РАЗВЛЕЧЕНИЯ: Нещо ново за „Второ зрение“.
(Картина: встъпителните кадри на „Ето, идва!“)
Диктор: Известната ясновидка Фавзи Робинет Мърфи, водеща на популярните в мрежата шоута „Второ зрение“ и „Ето, идва!“, обяви, че се оттегля, защото й се е явил „краят на света“.
(Картина: Мърфи се качва в красива лимузина.) Когато я попитахме с какво се различава този апокалипсис от досега предсказваните от нея, Мърфи отговори кратко и по същество.
(Картина: Мърфи се разхожда пред един замък в графство Глостър.)
Мърфи: Защото този път наистина ще се случи…
Брегът се плъзгаше покрай тях. Гъстата зеленина на джунглата и дърветата с дълги корени пиеха краищата на пясъчните насипи. Всичко това не й беше съвсем непознато — по африканския бряг Рени беше виждала места, които се различаваха от това съвсем слабо. Ято фламинго кацна при едно солено мочурище, сякаш беше въздушен ескадрон, който се прибира в базата. Докато наблюдаваше птиците с яркорозови краски, смекчени от сумрака, тя се притесни, защото знаеше, че тук нищо не е истинско.