„Просто ми дойде твърде много, за да мога да го приема. То е… изкусително, това е.“ Тя се облегна на парапета и се надвеси надолу. Свежият вятър я облъхна цялата — без онази част от лицето й, покрита от маската във V-резервоара. Дори тази странна нечувствителност — един вид сляпо тактилно петно, мъртво за света, който виждаше навсякъде около себе си — беше започнала да изчезва, сякаш мозъкът й вече подпълваше преживяното, също както става истинско и сляпото зрително петно. В определени моменти би могла дори да се закълне, че наистина усеща вятъра по лицето си.
Беше трудно да не се възхитиш от завършеността на тази мечта, на невероятната сръчност и усилията, вложени в нея. Наложи й се да си напомни, че Атаско, човекът, на когото принадлежеше заслугата да бъде построено това чудо, вероятно беше най-свестният от феодалните владетели на Адърланд. Макар и да беше егоист и твърде арогантен, той все пак беше достатъчно човечен, за да не навреди на никого в преследването на собственото си удовлетворение. Другите… Сети се за краката на Стивън, които атрофират, за ръцете му, превърнали се в тънки пръчки; спомни си смазаното и осакатено тяло на Сюзън. Другите, построили това място, бяха чудовища. Канибали, които живееха в замъци, изградени от костите на жертвите им.
— Трябва да ти призная нещо ужасно, Рени.
— !Ксабу! Стресна ме.
— Съжалявам. — Той се изкатери на парапета до нея. — Искаш ли да чуеш нещо, което ме смущава?
Тя сложи ръка на рамото му. Потисна импулса си да го погали и я остави така, отпусната върху гъстата му козина.
— Разбира се.
— Откакто дойдох на това място, естествено, се тревожа за нашата безопасност и се страхувам от по-голямото зло, за което ни говореше онзи Селърс. Но през цялото това време почти също толкова силно усещам и голяма радост.
Изведнъж Рени се почувства несигурна накъде отива всичко това.
— Радост?
Той се завъртя на задните си крака и протегна ръка към потъващия в мрак бряг — жест, странно немаймунски.
— Защото се убедих с очите си, че мога да осъществя своята мечта. Колкото и зло да са сторили тези хора или да възнамеряват да го сторят — а сърцето ми подсказва, че то е наистина много голямо, — те са също и причината да бъде създадено нещо невероятно. Ако аз имах такава власт като тях, със сигурност наистина бих успял да опазя жив моя народ.
Рени кимна бавно.
— Това не трябва да те смущава. Но тази власт…, ами хората, които притежават нещо подобно, не биха го отстъпили на никого. Те го пазят само за себе си. Както винаги са правили.
!Ксабу не отговори нищо.
Последните лъчи на деня угасваха. Двамата останаха заедно, загледани в реката и брега, които се превръщаха в неделима голяма сянка под звездите.
Сладкия Уилям сякаш изпитваше извратено удоволствие от ролята си.
— Същински Джони Айспик съм — каза той приповдигнато и размаха заплашително пистолета към капитана и флотския адютант на краля бог — служителя, който ги бе посрещнал на кея. Двамата се свиха. — Иначе не съм такъв, скъпички, но току-виж започнало да ми харесва.
Рени се зачуди кое плашеше повече темилунците — пистолетът или видът на Уилям като клоун на смъртта.
— Колко далече сме от края на водите? — попита тя капитана.
Той поклати глава. Беше дребничък и кьосе като всички останали, но лицето му беше покрито с черни татуировки и на устната му висеше внушителна каменна обеца.
— Само за това питате непрекъснато. Край няма. От другата страна на водите е Земята на бледоликите. Ако продължим покрай брега, ще прекосим Карибско море… — Рени усети как програмата за превод се забави за част от секундата, преди да произнесе името — … и ще стигнем до Мексиканската империя. Край няма.
Тя въздъхна. Ако, както беше казал Атаско, симулацията имаше определен край, то тогава и самите кукли не го знаеха. Вероятно те просто преставаха да съществуват и се появяваха отново „на връщане“ с глави, пълни с подходящи спомени.
„Разбира се, същото може да се отнася и за мене. И как да го разбера?“
Колкото и да беше трудно да гледаш брега и да вярваш, че е чисто дигитална реалност, още по-трудно беше да си представиш, че капитанът и адютантът на краля са изкуствени. Един бряг, дори и покрит с изобилна растителност, можеше да се създаде фрактално, макар че тази изпипаност превъзхождаше всичко, видяно от нея досега. Но хора? Как дори и най-съвършените програми, най-усърдно еволюционната за И-живот среда, биха могли да създадат такова разнообразие, такава привидна автентичност? Капитанът имаше развалени зъби, потъмнели вероятно от дъвкане на листата на някаква билка. На дебелия му врат висеше очевидно любимата му дрънкулка — рибешки прешлен. Адютантът имаше тъмночервен белег по рождение точно зад ухото и миришеше на лакрицова отвара.