— Женен ли си? — попита тя капитана.
Той примигна.
— Бях. Пенсионирах се, защото тя искаше. Три години останах на брега в Кибдо. Не можах да се удържа и се върнах във флотата. Тя ме напусна.
Рени поклати глава. Моряшка история, толкова обичайна, дори банална. Но от леката горчилка в гласа му — като белег от стара рана — личеше, че той явно си вярва. И всеки един в тази симулация — във всяка от незнайния брой симулации, съставляващи Адърланд — си имаше своя собствена история. И всеки вярваше, че е жива и неповторима личност.
Това й идваше твърде много, за да може да го проумее.
— Имаш ли някаква идея как да се справим с този кораб? — попита тя Сладкия Уилям.
— Всъщност страшно просто е — каза той, усмихна се лениво и се протегна. Иззвънтяха скрити звънчета. — Тука има една ръчка. Бутни, дръпни, напред, назад — мога и насън да го правя.
— Тогава ще изпратим тези двамата и останалите от екипажа зад борда. — За миг се стресна от яростната реакция на адютанта, после осъзна недоразумението. — В спасителните лодки. Като че ли са достатъчно.
— Да! Да! — Уилям самодоволно отдаде чест. — Когато сте готов, адмирале.
Леглото във внушителната каюта на Облагодетелствания преди всички имаше размери, подходящи за една небесна кралска особа. Мартин и Орландо лежаха от двете му страни, така че онези, които се грижеха за тях, да ги достигат лесно; копринени чаршафи — широки близо три метра, се простираха между тях. Орландо спеше, но според Рени това не беше здрав сън. Вдишваше и издишваше с хъркане през зейналата си уста, а мускулите на пръстите и на лицето му трептяха. Тя допря дланта си до широкото му чело, но не усети нищо по-необикновено от простия факт на виртуалната осезаемост.
!Ксабу се покачи на леглото и също докосна лицето му, ала сякаш мислеше нещо по-различно от Рени, защото задържа там дълго чувствителната си маймунска длан.
— Изглежда много болен — каза Рени. Стройният мъж, наричан Фредерикс, който седеше на един стол до Орландо, вдигна поглед и каза:
— Наистина е много болен.
— От какво? Нещо, което е хванал отвън — искам да кажа, в РЖ? Или се дължи на влизането му в мрежата?
Фредерикс мрачно поклати глава.
— Много лоша болест. В истинския живот. Онази болест, от която остаряваш много рано. Орландо ми беше казал как се казва, но аз забравих. — Той избърса очите си. Когато заговори отново, гласът му беше много тих: — Мисля обаче, че точно сега се е разболял от пневмония. Каза ми… каза ми, че умира.
Рени се вгледа в лицето на спящия мъж, излязло сякаш от анимационен филм, в квадратната челюст и в дългата черна коса. Макар че се познаваха толкова кратко, мисълта, че ще умре, й причиняваше болка. Извърна се безпомощна и покрусена. Твърде много жертви, твърде много страдащи невинни хора, а нямаше сили да спаси нито един от тях.
Куан Ли, която държеше ръката на Мартин, се изправи, щом Рени заобиколи огромното легло.
— Иска ми се да можех да направя още нещо за приятелката ви. Поуспокои се малко. Мислех да й дам малко вода… — гласът й заглъхна. Нямаше нужда да завършва. Също като всички останали Мартин би трябвало да получава храна и вода в реалния живот. Ако не беше така, нито китайката, нито някой друг можеше да й помогне.
Рени приседна на ръба на леглото и леко стисна ръката на Мартин. Французойката бе припаднала, когато Сладкия Уилям бе грабнал пистолета и притиснал дулото му към главата на адютанта, за да подсигури качването им на шлепа. Рени я пренесе на ръце на борда с помощта на Куан Ли, а едрия Орландо се наложи да го пренасят трима моряци. Заболяването на Мартин беше по-тайнствено и от това на Орландо.
— Ще качим капитана и екипажа в лодките и ще ги освободим — обади се след малко Рени.
— Достатъчно ли сме, за да управляваме кораба? — попита Куан Ли.
— Уилям разправя, че той горе-долу сам плувал, но предполагам, че ще имаме нужда от достатъчно хора, за да поддържаме вахта. — Тя се намръщи и се замисли. — Колко казах, че сме? Деветима? — Рени се обърна. !Ксабу продължаваше да клечи до Орландо, разперил ръце върху гърдите му. Едрият млад мъж като че ли дишаше малко по-леко. — Е, тук сме шестима. Уилям, макар че него кажи-речи можем да го броим за двама — каза тя и се усмихна уморено — колкото заради Куан Ли, толкова и заради себе си. — Роботът — той как каза, че му било името — Т-четири-Б ли беше, какво беше? И жената, която се качи да застъпи на вахта на въжетата. Да, деветима сме. Освен това пълният екипаж щеше да е от значение, ако имахме представа къде отиваме…