— Как би могъл човек да живее така в някаква си тъпа дупка под земята? — Дългия Джоузеф отново сграбчи някаква консерва, сякаш искаше да хвърли и нея. Джеремая трепна, но вместо това онзи я остави на мястото й и се втренчи в нея, сякаш току-що му я беше подал гост от Космоса.
— Гледай само каква лудост — рече той, взе консервата и я подаде на Джеремая. Джеремая дори не я погледна.
— Виж, пише „царевична каша“. Имат четирийсетлитрови консерви, пълни с тоя качамак! Достатъчно и слон да се задави, но една кьорава бира нямат — каза Дългия Джоузеф, дрезгаво се разсмя и пусна кутията на пода. Тя се търкулна и шумно се удари във вратата на едно шкафче. — Мамка му! Искам да пия. Вече пресъхнах.
Джеремая, изцъклил очи, поклати глава.
— Тук няма нищо.
— Знам. Знам. Но понякога просто си е редно да провериш. — Дългия Джоузеф огледа бъркотията на пода. Като че ли аха-аха да се разплаче. — Като искаш да спиш, лягай си да спиш. И ми покажи какво се прави с тая тъпа машина.
— … Това е. Сърдечният ритъм и телесната температура всъщност са най-важното. Можеш да ги извадиш оттам, като само натиснеш това копче — каза Джеремая и повдигна капаците на резервоарите, — но дъщеря ти се разпореди да не го правиш, освен ако наистина не е в беда.
Дългия Джоузеф се втренчи в двата обвити с кабели саркофага — в момента и двата изправени.
— Не мога — рече той най-накрая.
— Какво? Как така? — в гласа на Джеремая се промъкна раздразнение. — Нали каза, че ще ме заместиш. Капнал съм от умора!
Дългия Джоузеф като че ли изобщо не го чу.
— Също като Стивън. Като синчето ми. Тя е там, но не мога да я докосна, не мога да й помогна. Нищо не мога да направя! Тя е там, а аз нищо не мога да направя!
Лицето му се сгърчи. Джеремая се втренчи в него и леко сложи ръка на рамото му.
— Дъщеря ти се опитва да му помогне. Тя е много смела.
Дългия Джоузеф се отдръпна и впери поглед в резервоарите, сякаш виждаше през плътните фибрамични капаци.
— Проклета глупачка. Ето каква е. Мисли си, че като е учила в университет, всичко знае. Аз се опитах да й кажа, че на тия хора не трябва да им се бърка. Ама тя не слуша. Никой никога не ме слуша.
Джеремая примигна, за да спре сълзите си.
— Всички деца ги няма. Всички деца са си отишли.
Джеремая понечи да протегне отново ръка към него, после я дръпна назад. След дълго мълчание се обърна и тръгна към асансьора. Дългия Джоузеф остана сам с безмълвните резервоари и ярко светещите екрани.