— Измъкнах се — каза Пол. Вдигна пистолета, но мъжът вече не пищеше.
Сред останките от лице зейна дупка.
— Най-сетне дойде. Чаках те — изрече тя.
Пол се облещи. Ръкохватката на пистолета се изплъзваше от пръстите му. Ръката му трепереше от усилието да го държи насочен.
— Чакал ли си?
— Чаках. Чаках толкова дълго. — Празната уста, в която плуваха няколко бели къса, обагрени в червено, зина в обърната наопаки усмивка. — Понякога не ти ли се струва…?
Пол потръпна, когато писъкът започна отново. Но този път не беше умиращият — този беше умиращият. Така че…
— Какво? — попита той и погледна нагоре. Тъмното тяло се спускаше по небето към него — черна дупка сред мътния сив въздух, която свистеше, докато приближаваше. Тъпият бумтеж на гаубицата се чу след миг, сякаш времето се беше обърнало и беше захапало собствената си опашка.
— …че това е някаква грешка — каза висящият мъж. След което снарядът избухна и светът се сгърчи в себе си, все по-малък и по-малък, блъвнал огнени пламъци, и после се засвива по осите си, докато всичко изчезне.
Нещата се усложниха още повече, след като Пол умря.
Беше, разбира се, мъртъв, и той го знаеше. Какво друго можеше да бъде? Беше видял как снарядът на гаубицата се спуска върху му от небето — безкрил, безок, спиращ дъха модерен ангел на смъртта, аеродинамичен и безсърдечен като акула. Беше усетил как светът се сгърчи и въздухът пламна, как кислородът изсвистя от дробовете му и те се овъглиха в гърдите му. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв.
Но защо го болеше главата?
Естествено, възможността за живот след смъртта, в който наказанието за пропиляното съществуване да е вечно пулсираща болка в главата, да не беше лишена от смисъл. При това чудовищен смисъл.
Пол отвори очи и примигна срещу светлината.
Седеше опнат на ръба на огромен кратер — истински страховита рана, разцепила дълбоко калната пръст. Земята наоколо беше гладка и пуста. Нямаше никакви окопи, а ако имаше, бяха погребани под пръстта след експлозията; не виждаше нищо освен разплискана във всички посоки кал, а над земята проблясваше сива мъгла чак до обграждащия го от всички страни хоризонт.
Нещо твърдо го подпираше и този допир върху кръста и плешките му го накара за първи път да се запита дали не беше избързал с предположението си, че е умрял. Изви глава, за да погледне назад и каската захлупи очите му; за миг отново потъна в тъмнина, но след това тя се плъзна по лицето му и тупна в скута му. Заоглежда каската. По-голяма част от дъното й беше отнесена от взрива; разкъсаният и разкривен метален ръб много напомняше тъмен венец.
Пол потръпна конвулсивно при спомена за ужасните истории за взривени от гранати войници, които изминават по двайсет и пет метра без главите си или крепят в ръце карантиите си, без да осъзнават какво носят. Бавно, сякаш играеше зловеща игра със самия себе си, той прокара пръсти по лицето, страните и слепоочията си, като накрая опипа онова, което трябваше да е раздробеният връх на черепа му. Усети коса, кожа и кост… и всичко си беше на мястото. Никаква рана. Задържа ръце пред лицето си. Бяха покрити и с кръв, и с кал, но червеното вече беше засъхнало — стара боя и прах. Изпусна дълго сдържания си дъх.
Беше мъртъв, но го болеше главата. Беше жив, но нажежено до червено парче от снаряда беше разрязало каската му както нож глазурата на торта.
Пол погледна нагоре и видя дървото — малкото скелетоподобно, което го беше подмамило през ничията земя. Дървото, на което висеше умиращият.
Сега то се извисяваше над облаците.
Пол Джонас въздъхна. Беше обиколил дървото пет пъти, но не откри нищо, което да го накара да се усъмни в реалността му. Тънкият безлистен ствол се беше извисил дотолкова, че върхът му се скриваше в облаците, надвиснали неподвижно в сивото небе. Дънерът беше широк като кула на приказен замък — огромен цилиндър от грапава кора, който, изглежда, се спускаше толкова надълбоко, колкото се издигаше нависоко, и изчезваше на дъното на образувания от снаряда кратер без каквито и да е следи от корени.
Обикаляше дървото и не можеше да проумее смисъла му. Отстъпваше назад с надеждата да открие точка, от която да измери височината му, но и това не помогна особено. Колкото й да се отдалечаваше върху еднообразната равнина, дървото все така се извисяваше над облачния покров. И неизменно, все едно дали искаше или не, отново се връщаше при него. Не само нямаше нищо друго, към което да се насочи, но сякаш и самият свят беше някак усукан, и накъдето и да тръгнеше, в края на краищата отново се запътваше към колосалния ствол.