Мъглата се сгъсти още повече: последните стотина метра сякаш се беше катерил през желирана каша. Плътната влага не му позволяваше да забележи колко светъл е станал светът, но когато се провря през последните облаци и примигна с вдигната глава, беше се озовал под ослепително месингово слънце и безоблачно девствено синьо небе. Над него нямаше облаци, но те се простираха навсякъде другаде: огромната пенеста маса, през която току-що се беше изкачил, се бе проснала далеч пред него като бяла ливада, ширнала се на километри хълмиста равнина от облаци. А в далечината под искрящата слънчева светлина проблясваше… замък.
Докато Пол се взираше, бледите тънки кули сякаш се издължиха и затрептяха като отразени във водите на планинско езеро. Все пак това очевидно беше замък, а не сътворена от облаци и слънце илюзия; многоцветни знаменца танцуваха по върховете на острите кулички, а огромният портал с колони приличаше на ухилена паст, зад която зееше мрак.
Той се изсмя внезапно, но очите му се напълниха със сълзи. Беше очарован. Беше потресен. След огромната сива пустош и след призрачния облачен свят гледката беше прекалено ярка, прекалено внушителна, прекалено реална.
Именно това бе целта на неговото изкачване: викаше го толкова ясно, сякаш притежаваше глас — така както усещането за нещо неизбежно го беше призовало да се изкачи по дървото.
През изтъканата като от захарен памук равнина се прокрадваше смътен намек за пътека — една по-плътна бяла ивица, която се изопваше от дървото и криволичеше към портала на далечния замък. Изкатери се, докато краката му стъпиха върху облаците, поспря, за да успокои силното, учестено биене на сърцето си, и направи крачка встрани от клона. За ужас белотата поддаде, но за кратко и съвсем малко. Размаха ръце, за да запази равновесие, но усети, че не е по-зле, отколкото да стоиш върху матрак.
Тръгна.
С приближаването му замъкът ставаше по-голям. Ако Пол все още хранеше някакви съмнения, че е в приказка, а не в реално място, все по-ясно очертаващите се контури на целта му би трябвало да го разубедят. Това явно беше нещо, сътворено от някого.
Беше истинско, разбира се, и доста стабилно — макар че какво ли означава това за човек, който ходи по облаци. Но беше истинско като нещо, в което отдавна вярваш, ала никога не си виждал. Имаше форма на замък — и беше повече замък, отколкото каквото и да било друго — и все пак приличаше на средновековна крепост толкова, колкото и на стол или на чаша бира. Беше идея за замък, сети се Пол, някакъв Платонов идеал, който нямаше нищо общо с тежката феодална архитектура.
Платонов идеал? Това пък откъде му хрумна. Спомените плуваха под самата повърхност на съзнанието му, по-близо отвсякога, но все пак толкова странно размътени, колкото и видението с куличките пред него.
Крачеше под неподвижното слънце, а под ходилата му се издигаха облачни струйки като прах.
Порталът беше отворен, но не изглеждаше гостоприемен. Преддверието за разлика от проблясващите кули беше дълбоко, черно и пусто. Пол постоя известно време пред зейналата дупка — пулсът му се ускори, инстинктът за самосъхранение го караше да си тръгне, макар да знаеше, че трябва да влезе. Най-сетне, с усещането, че е по-гол, отколкото под градушката от снаряди, с която бе започнал целият този налудничав сън, той пое дълбоко дъх и прекрачи. Огромната каменна зала зад вратата беше необичайно пуста, украсена с едно-единствено огромно знаме — червено, с бродерии в черно и златно, — което висеше на далечната стена. Над извезана ваза или потир с две сплетени в нея рози плуваше корона. А отдолу имаше надпис: „Ad aeternum.“1
Когато пристъпи, за да го разгледа, крачките му отекнаха в празната зала толкова силно, че той се сепна. Помисли си, че непременно ще се появи някой, за да види кой е влязъл, но всички врати останаха затворени и никакъв звук не се присъедини към умиращото ехо.
Беше мъчително да се взира дълго в знамето: всяка отделна нишка в черно и златно сякаш потрепваше, така че цялата картина се премрежваше пред очите му. Едва когато отстъпи почти до вратата, линиите се избистриха, но така и не успя да разбере нищо за това място, нито за обитателите му.
Пол погледна към страничните врати. Нямаше голям избор и се насочи към вратата вляво. Макар да беше само на двайсетина крачки, стигна до нея след неочаквано дълго време. Погледна назад. Далечният портал сега беше само тъмно петно на огромно разстояние, а самото преддверие сякаш се изпълваше с мъгла като че ли облаците отвън проникваха в него. Обърна се и видя, че вратата, към която се беше запътил, сега се извисява пред него. Отвори се само с едно докосване и той прекрачи прага й.