И се озова в джунгла.
Миг по-късно осъзна, че не беше точно джунгла. Всичко беше покрито с гъста растителност, но през преплетените лози и издължените листа смътно се мержелееха стени; през разположените високо по тях сводести прозорци се виждаше изпълнено с тъмни буреносни облаци небе — съвсем различно от девственосиния покров, който беше оставил зад портала. Джунглата беше навсякъде и все пак той беше вътре, макар светът отвън да се беше променил.
Тази зала беше още по-голяма. Далеч-далеч над полюшващите се наглед отровни цветя и над зелената оргия се простираше таван, покрит със сложни остроъгълни шарки от блестящо злато — сякаш направена от скъпоценни камъни карта на лабиринт.
Споходи го нов спомен, събуден от ароматите и от топлия влажен въздух. Подобно място се наричаше… наричаше се… оранжерия. Място, където се пазят неща, смътно си спомни той, където растат разни неща, където се крият тайни.
Пристъпи напред, като отместваше лепкавите клонки на някакво растение с продълговати листа, след което направи внезапен пирует, за да не падне в скритото зад растението езеро. Десетки дребни рибки, червени като нажежени монети, се щукнаха разтревожени.
Обърна се и продължи по ръба на езерото, за да открие пътека. Растенията тънеха в прах. Докато си пробиваше път сред плетеницата от клони, през процеждащата се от високите прозорци светлина се заиздигаха прашни облаци — вихрушка от късчета плуващо сребро и слюда. Спря и зачака прахът да се уталожи. В тишината дочу хлипане. Някой плачеше.
Протегна двете си ръце и разтвори завесата от листа. Сред преплетените растения висеше голяма клетка с форма на камбана, но тънките й златни решетки бяха толкова плътно покрити с пълзящи лози, че беше трудно да се види какво има в нея. Щом приближи, нещо в клетката се размърда. Пол рязко спря.
Беше жена. Беше птица.
Беше жена.
Тя се обърна. Големите й черни очи бяха влажни. Буен облак от тъмна коса обрамчваше издълженото й лице, спускаше се по гърба й и се сливаше с моравите и пъстроцветно-зеленикави нюанси на странния й костюм. Всъщност не беше костюм. Беше облечена в перушина; под ръцете й като хартиено ветрило бяха нагънати дълги пера. Криле.
— Кой е? — извика тя.
Това, разбира се, беше сън — последните халюцинации на един смъртник, — но щом гласът й се промъкна в него и се настани като у дома си, Пол разбра, че никога няма да го забрави. В тези две думи усети решителност и печал, граничещи с лудост.
Той пристъпи напред.
Огромните й кръгли очи се разшириха още повече.
— Кой си ти? Не си тукашен.
Пол я заоглежда вторачено, макар да му се струваше, че това я обижда, сякаш оперените й крайници бяха недъг. А може би наистина бяха. Или пък в това странно място недъгавият беше той…
— Призрак ли си? — попита тя. — Ако е така, само си хабя дъха. Но не приличаш на призрак.
— Не знам какво съм — едва промълви Пол с пресъхнала уста. — Нито знам къде съм. Но не се чувствам призрак.
— Ти можеш да говориш?! — Тревогата й беше толкова силна, че Пол се уплаши, че е направил нещо ужасно. Ти не си тукашен!
— Защо плачеш? Мога ли да ти помогна?
— Трябва да се махнеш. Трябва! Стареца скоро ще се върне.
Възбудените й движения изпълниха залата с меко шумолене. Още прах се вдигна във въздуха.
— Кой е този старец? И коя си ти?
Тя се приближи до решетката и сграбчи пръчките с нежните си пръсти.
— Тръгвай! Тръгвай веднага! — Но погледът й го попиваше като че ли искаше да го запомни завинаги. — Ти си ранен — по дрехите ти има кръв.
Пол погледна надолу.
— Стара кръв. Коя си ти?
Тя поклати глава.
— Никоя. — Млъкна, а лицето й придоби израз, сякаш искаше да каже нещо ужасно или опасно, но след миг се отказа. — Аз съм никоя. Трябва да тръгнеш, преди Стареца да се върне.
— Но какво е това място? Къде съм? Имам само въпроси — много въпроси.
— Не бива да си тук. Посещават ме само призраци — и злите помощници на Стареца. Казва, че идват, за да ми правят компания, но някои от тях имат зъби и много странно чувство за хумор. Буца масло и Никелирана чиния са най-жестоките.
Неспособен да се владее, Пол внезапно пристъпи и сграбчи ръката й, стиснала решетката. Кожата й беше хладна, а лицето й — съвсем близо.
— Ти си пленничка. Аз ще те освободя.
Тя измъкна ръката си.
— Няма да оцелея извън тази клетка. А и ти няма да оцелееш, ако Стареца те завари тук. Да не би да търсиш Граала? Няма да го намериш тук — това място е призрачно.