Най-накрая Уалимаи успял да им даде някакви обяснения. Казал, че децата — Орлица и Ягуар, са приятели и трябва да им помогнат, но всички останали можело да са неприятели. Казал, че Рааканариуа се движи на свобода и може да приеме всякаква форма: необходими били много мощни заклинания, за да я отпратят обратно в царството на духовете. Казал, че трябва да потърсят помощ от боговете. Тогава двата гигантски ленивеца, които все още не се били върнали в свещената тепуи и бродели в Окото на Света, били повикани и заведени през нощта в разрушеното селище. Те никога не биха се доближили до обиталището на индианците по своя собствена инициатива, не го били правили хиляда хиляди години. Наложило се Уалимаи да ги накара да разберат, че това вече не е селото на хората от мъглата, защото то било осквернено от присъствието на нааб, а и от убийствата, извършени на неговата земя. Тапирауа-тери трябвало да се построи отново, далеч оттам, на друго място в Окото на Света, където душите на хората и духовете на предците ще се чувстват добре, където злото няма да заразява благородната земя. Зверовете се заели да напръскат лагера на нааб, унищожавайки наред и приятели, и неприятели.
Войните на Таама трябвало да изчакват много часове, докато миризмата се разсее достатъчно, за да могат да се доближат. Прибрали първо телата на индианците и ги отнесли, за да ги подготвят за подходящо погребение, после се върнали да търсят останалите и ги отнесли, влачейки ги, включително и трупа на капитан Ариосто, смазан от страховитите удари на един от боговете.
Нааб-ите започнаха да се събуждат един по един. Намираха се на една поляна в гората, захвърлени на земята и толкова замаяни, че не помнеха дори собствените си имена. Още по-малко си спомняха как са стигнали дотук. Кейт Колд дойде на себе си първа. Нямаше представа къде се намира, нито какво се е случило с лагера, с хеликоптера, с капитана и преди всичко с внука й. Спомни си за бебето и го потърси наоколо, но не го намери. Помогна на останалите, които малко по малко се съвземаха. Всички имаха ужасно главоболие, повръщаха, кашляха и плачеха, боляха ги ставите, чувстваха се като пребити, но по никого от тях нямаше следи от насилие.
Последният, който отвори очи, беше професор Льоблан — той беше така разтърсен от преживяното, че не можеше да стане на крака. Кейт Колд си помисли, че една чаша кафе и глътка водка ще им дойдат добре, но нямаха нищо, което да сложат в устата си. Дрехите, косите и кожата им все още бяха пропити от смрадта на Зверовете; трябваше да се довлекат до някоя близка рекичка и да стоят дълго потопени във водата. Петимата войници бяха объркани без своите оръжия и своя капитан, така че когато Сесар Сантос пое командването, му се подчиниха без да гъкнат. Тимоти Брус, достатъчно притеснен, че е бил толкова близо до Звяра и не го е фотографирал, искаше да се върне в лагера, за да си търси апаратите, но не знаеше в каква посока да тръгне и никой не изглеждаше склонен да му прави компания. Флегматичният англичанин, съпровождал Кейт Колд във войни, катаклизми и в много произшествия, рядко губеше отегченото си изражение, но последните събития бяха успели да развалят и неговото настроение. Кейт Колд мислеше само за своя внук, Сесар Сантос — за своята дъщеря. Къде бяха децата?
Водачът огледа околността много внимателно и намери счупени клонки, пера, костилки и други следи от хората от мъглата. Стигна до заключението, че индианците са ги довлекли до това място, спасявайки по този начин живота им, защото иначе щяха да умрат, задушени или смазани от Зверовете. Но в такъв случай не можеше да си обясни защо индианците не се бяха възползвали от възможността да ги убият, отмъщавайки по този начин за своите мъртви. Ако беше в състояние да разсъждава, професор Льоблан щеше да е принуден да ревизира още веднъж своята теория относно жестокостта на тези племена, но нещастният антрополог стенеше, проснат по корем на земята, полумъртъв от гаденето и мигрената.
Всички бяха сигурни, че хората от мъглата ще се върнат, и точно това се случи — изведнъж цялото племе изникна от гъсталака. Невероятната им способност да се придвижват в абсолютна тишина и да се материализират за части от секундата им послужи, за да обкръжат чужденците, преди те да успеят да се окопитят. Войниците, виновни за смъртта на индианците, трепереха като деца. Таама се приближи и ги преряза с поглед, но не ги докосна; може би си мислеше, че тези червеи не заслужават истински бой от толкова благороден войн като него.
Ииоми застана отпред и започна дълга реч на своя език, от която никой не разбра нищо, после хвана Кейт Колд за ризата и започна да крещи нещо на два сантиметра от лицето й. Единственото, което хрумна на писателката, бе да хване старицата с шапката от жълти пера за раменете и на свой ред да й крещи на английски. Така двете баби стояха известно време, отправяйки си неразбираеми оскърбления, докато Ииоми се умори, обърна се и отиде да седне под едно дърво. Останалите индианци също седнаха, разговаряйки помежду си, ядейки плодове, орехи и гъби, които откриваха между корените и си ги подаваха от ръка на ръка, докато Таама и неколцина от неговите войни стояха нащрек, но без да нападат никого. Кейт Колд забеляза бебето, което бе пазила, в ръцете на едно младо момиче и се зарадва, че това създание бе оцеляло от фаталното зловоние на Звяра и се намираше отново сред своите.