— Малко ги интересува бъдещето, нито това да са различни сред останалите. По-голямата част от нашите така наречени „артисти“ би трябвало да последват примера им — отвърна баба му.
Отиваха в Манаос — най-населения град в областта на Амазонка, който е бил в разцвета си, когато се разраснал добивът на каучук в края на деветнадесети век.
— Ще се запознаеш с най-мистериозната тропическа гора в света, Александър. Там има места, където духовете се появяват посред бял ден — обясни Кейт.
— Да бе, както и „противния човек от джунглата“, когото отиваме да търсим — усмихна се саркастично внукът й.
— Наричат го „Звяра“. Може да не е само един екземпляр, а няколко, цяло семейство или племе от зверове.
— Много си доверчива за твоята възраст, Кейт — произнесе се момчето, без да успее да скрие ироничната си интонация, виждайки, че баба му вярва в тези истории.
— С възрастта се придобива известна скромност, Александър. Колкото повече години трупам, толкова по-невежа се чувствам. Само младите имат обяснение за всичко. На твоята възраст можеш да се държиш арогантно и не е толкова важно дали се правиш на глупак — отвърна сухо тя.
Като слязоха от самолета в Манаос, усетиха климата по кожата си — като пешкир, напоен с гореща вода. Там щяха да се съберат с останалите членове от експедицията на Интернешънъл Джеографик. Освен Кейт Колд и внука й Александър, в нея участваха Тимоти Брус — английски фотограф с дълго конско лице и жълти от никотина зъби, заедно с мексиканския си помощник Жоел Гонсалес и прочутият антрополог Людовик Льоблан. Алекс си представяше Льоблан като мъдрец с бяла брада и внушителна фигура, а се оказа, че е едно човече около петдесетте — ниско, кльощаво, нервно, с непроменящо се изражение на презрение или на жестокост върху устните и с хлътнали като на плъх очи. Ходеше облечен като ловец на зверове от филмите — от оръжията, които висяха на колана му до тежките ботуши и австралийската шапка, украсена с цветни перца. Кейт изкоментира под носа си, че му липсва само един мъртъв тигър, върху който да си опре победоносно крака. През младежките си години Льоблан прекарал известно време по Амазонка и написал обемист трактат за индианците, който предизвикал сензация в академичните среди. Бразилският водач Сесар Сантос, който трябваше да ги вземе от Манаос, не успя да пристигне, защото малкият му самолет бил разглобен, така че щял да ги чака в Санта Мария де ла Ювия, докъдето групата трябваше да стигне с лодка.
Алекс се увери, че Манаос, разположен там, където се сливат реките Амазонка и Негро, е голям и модерен град с високи здания и убийствени задръствания, но баба му обясни, че природата там била неподвластна на хората и по време на наводнения във вътрешните дворове на къщите и в шахтите на асансьорите се появявали каймани и змии. Това бил също така град на трафиканти, законът бил слаб и лесно се нарушавал: дрога, диаманти, злато, скъпоценна дървесина, оръжия… Преди по-малко от две седмици открили една лодка, натоварена с риба… и всяка рибка била пълна с кокаин.
За американското момче, което беше излизало от страната си само за да се запознае с Италия — земята на прадедите на майка му, беше изненадващо да види цялата смесица от контрасти между богатството на едни и крайната бедност на други. Селяните без земя и работниците без работа пристигаха масово да търсят нови хоризонти, но мнозина оставаха подслонени в колиби, без средства и без надежда. Този ден се честваше някакъв празник и беше весело, като на карнавал: по улицата минаваха групи музиканти, хората танцуваха и пиеха, мнозина се бяха маскирали. Настаниха се в един модерен хотел, но не успяха да заспят поради силната музика, трясъка на фишеците и ракетите. На следващия ден професор Льоблан се събуди в много мрачно настроение след тежката нощ и настоя да потеглят възможно най-рано, защото не желаел да прекара нито минута повече от необходимото в този безсрамен град, както го окачестви.
Групата на Нешънъл Джеографик се изкачи срещу течението на река Негро3, наречена така поради цвета си, получен от наносите, които влачеха водите й, и се насочи към Санта Мария де ла Ювия — едно селище изцяло на индианска територия. Лодката беше достатъчно голяма, със стар, шумен и пушещ мотор и импровизиран покрив от пластмаса за защита от слънцето и дъжда, който се изливаше като горещ душ по няколко пъти на ден. Плавателният съд се движеше претъпкан с хора, дисаги, сакове, гроздове банани и няколко домашни животни в клетки или само с вързани крака. Разполагаха с тезгяси, широки пейки за сядане и поредица хамаци, закачени едни върху друг по мачтите.