Тропическата гора се издигаше заплашително по Двата бряга на реката. Нарежданията на капитана бяха ясни: да не се отдалечават по никакъв повод, защото в Джунглата се губи чувството за ориентация. Известни бяха случаи с чужденци, които бяха загинали в отчаяние на няколко метра от реката, без да успеят да я намерят. На разсъмване виждаха розови делфини, които скачаха във водите, и стотици птици, стрелкащи се из въздуха. Видяха също и ламантини — големи водни бозайници, чиито женски са в основата на легендата за сирените. Нощем в гъсталаците се появяваха цветни точки — това бяха очите на кайманите, дебнещи в мрака. Един кабокло научи Алекс да определя големината на животното по разстоянието между двете му очи. Когато попадаха на малък екземпляр, този кабокло го заслепяваше с фенер, след това скачаше във водата и го хващаше, държейки челюстите му с едната си ръка, а опашката — с другата. Ако разстоянието между очите беше значително, бягаше от него като от чума.
Времето минаваше бавно, часовете се влачеха безкрайни, но независимо от това Алекс не се отегчаваше. Сядаше в предната част на кораба да наблюдава природата, да чете и да свири на флейтата на дядо си. Джунглата сякаш оживяваше и отвръщаше на звуците на инструмента; дори шумният екипаж и пасажерите замлъкваха, за да го слушат. Това бяха единствените случаи, когато Кейт Колд му обръщаше внимание. Писателката беше пестелива на думи, прекарваше деня, четейки или пишейки в своите бележници и, общо взето, се правеше, че не го забелязва, или се държеше с него както с всеки друг член на експедицията. Беше безполезно да се обръща към нея с въпроси, свързани чисто и просто с оцеляването, като яденето, здравето или сигурността например. Гледаше го отдолу нагоре, с явно пренебрежение, и му отговаряше, че има два вида проблеми — едни, които се решават от само себе си, и други, които нямат решение, така че да не я занимава с глупости. Добре че ръката му беше оздравяла бързо, в противен случай тя би била в състояние да разреши въпроса, предлагайки му да я ампутира. Беше жена на крайните мерки. Даде му книги и карти на Амазонка, за да може сам да търси информацията, която го интересува. Ако Алекс коментираше четивата си за индианците или развиваше теориите си за Звяра, тя отговаряше, без да вдигне поглед от страницата пред себе си. „Никога не трябва да изпускаш подходящия случай да си държиш устата затворена, Александър.“
Всичко в това пътуване се оказа толкова различно от света, в който момчето бе израсло, че се чувстваше като пришълец от друга галактика. Вече не разчиташе на удобствата, които ползваше дотогава, без да се замисля, като легло, баня, течаща вода, електричество. Посвети са на снимане с фотоапарата на баба си, за да отнесе доказателства като се завърне в Калифорния. Приятелите никога не биха му повярвам, че е държал в ръцете си кайман, дълъг почти метър!
Най-сериозният му проблем беше с какво да се храни. Винаги е бил капризен по отношение на яденето, а сега му сервираха неща, които дори не знаеше какво представляват. Единственото, което можеше да идентифицира на борда, бяха боб в консерва, сушено осолено месо и кафе, но нищо от това не му беше вкусно. Екипажът беше свалил с изстрели двойка маймуни и през нощта, когато корабът акостира на брега, ги опекоха. Толкова напомняха на хора, че се поболя само при вида им: приличаха на две обгорели деца. Следващата сутрин уловиха една пираруку — огромна риба, чието месо се оказа великолепно за всички, с изключение на него, защото отказа да го опита. На тригодишна възраст беше решил, че рибите не са му вкусни. Майка му, уморена да воюва, за да го накара да яде, се беше примирила и оттогава му сервираше само храните, които обичаше. Не бяха много. Тези ограничения го държаха гладен по време на пътуването; разполагаше само с банани, една консерва кондензирано мляко и няколко пакета бисквити. На баба му, както и на останалите, не им правеше впечатление, че гладува. Никой не му обръщаше внимание.
Многократно през деня падаше кратък и проливен дъжд; трябваше да свикне с постоянната влага, с факта, че дрехите му никога не изсъхваха напълно. При появата на слънцето ги нападаха облаци комари. Чужденците се предпазваха, мажейки се с лосион против насекоми, особено Людовик Льоблан, който не пропускаше случая да издекламира списъка на болестите, пренасяни от насекоми — от тифуса до маларията. Беше завързал плътен воал около австралийската си шапка, за да предпази лицето си, и прекарваше голяма част от деня под прикритието на мрежа срещу комари, която накара да провесят в задната част на кораба. Кабоклосите в замяна на това бяха сякаш имунизирани срещу ухапванията.