На третия ден, посред една лазурна утрин, корабът спря, защото възникна проблем с двигателя. Докато капитанът се опитваше да отстрани повредата, останалите отидоха да си починат под навеса. Беше прекалено топло, за да се движиш, но Алекс реши, че това е идеалното място, където може да се освежи. Скочи във водата, която изглеждаше равна и гладка като чиния със супа, и потъна като камък.
— Само един глупак пробва дълбочината с два крака — забеляза баба му, когато той си подаде главата на повърхността, изхвърляйки вода и от ушите си.
Момчето се отдалечи с плуване от кораба — бяха му казали, че кайманите предпочитали бреговете — и дълго се носи, легнал по гръб в хладката вода, с разперени ръце и крака, загледан в небето и замислен за астронавтите, които познаваха неговата безбрежност. Чувстваше се така сигурен, че когато нещо мина, докосвайки леко ръката му, реагира с един миг закъснение. Без да има представа каква опасност го дебне — може пък кайманите да не се задържат само по бреговете, в края на краищата, — заплува с всички сили обратно към кораба, но го спря гласът на баба му, която му изкрещя да не мърда. Подчини се по навик, въпреки че инстинктът му диктуваше обратното. Задържа се на повърхността възможно най-тихо и тогава видя до себе си огромна риба. Помисли, че е акула, и сърцето му за миг спря, но рибата описа малък кръг и се върна, любопитна, като се доближи толкова, че можеше да види усмивката й. Този път сърцето му подскочи и едва се въздържа, за да не извика от радост. Плуваше с един делфин!
Следващите двадесет минути, през които игра с него както правеше с кучето си Пончо, бяха най-щастливите в живота му. Великолепното животно кръжеше около него с голяма скорост, прескачаше го, спираше на няколко сантиметра от лицето му, наблюдавайки го със симпатия. Понякога минаваше съвсем близо и Алекс можеше да докосне кожата му, която не беше мека, както очакваше, а грапава. На момчето му се искаше този миг никога да не свършва, беше готов завинаги да остане в реката, но изведнъж делфинът махна с опашка за сбогом и изчезна.
— Видя ли, бабо? Никой няма да ми повярва за това! — викна, като се върна на кораба така възбуден, че едва успяваше да говори.
— Тук са доказателствата — усмихна се тя, показвайки му фотоапарата. Фотографите на експедицията — Брус и Гонсалес — също бяха уловили сцената.
Колкото по-навътре навлизаха по река Негро, толкова растителността ставаше по-пищна, въздухът — по-гъст и ароматен, времето — по-бавно, а разстоянията — по-неизмерими. Напредваха като насън през изумителни места. От време на време корабът се изпразваше, пътниците слизаха със своите дисаги и своите животни и се насочваха към колибите и малките чифлици по брега. Радиоприемниците на борда вече не получаваха личните послания от Манаос, нито дънеха популярни мелодии; хората замлъкнаха, докато природата вибрираше с оркестър от птици и маймуни. Само шумът на мотора издаваше присъствието на човека в безкрайната самота на джунглата. Най-накрая, когато пристигнаха в Санта Мария де ла Ювия, на борда бяха останали само екипажът, групата на Интернешънъл Джеографик, доктор Омайра Торес и двама войници. Там бяха също и двамата млади мормони, нападнати от някаква чревна бактерия. Въпреки антибиотиците, предписани от лекарката, те бяха толкова зле, че едва успяваха да си отворят очите и на моменти объркваха горещата джунгла със снежните планини в Юта.
— Санта Мария де ла Ювия е последният анклав на цивилизацията — каза капитанът на кораба, когато по един завой на реката се появи чифликът.
— Оттук нататък е магическа територия, Александър — съобщи Кейт Колд на своя внук.
— Останали ли са индианци, които не са имали никакъв контакт с цивилизацията? — попита той.
— Смята се, че съществуват някъде около две или три хиляди, но в действителност никой не го знае със сигурност — отговори доктор Омайра Торес.
Санта Мария де ла Ювия изглеждаше като човешка грешка сред една изумителна природа, която заплашваше всеки миг да я погълне. Състоеше се от около двадесетина къщи, склад, който понякога се превръщаше с хотел, друг, по-малък, където имаше болница, обслужвана от две монахини, две малки бакалници, една католическа църква и казарма за войската. Войниците контролираха границата и трафика между Венецуела и Бразилия. Съгласно закона трябваше също да защитават индианците от злоупотребите на заселниците и авантюристите, но на практика те не го правеха. Чужденците постепенно завладяваха региона, без някой да им се противопостави, като изтласкваха индианците все повече и повече към непревзимаемите зони или като ги убиваха безнаказано. На пристанището в Санта Мария де ла Ювия ги чакаше един висок човек с остър като на птица профил, с мъжествени черти и открито лице, с обрулена от ветровете кожа и тъмна грива, хваната на опашка на темето.