Щом се настаниха в хотела, Сесар Сантос се зае с подготовката на багажа за експедицията и с планирането на останалата част от пътуването с писателката Кейт Колд и фотографите, защото професор Льоблан реши да си почине, докато времето малко се захлади. Не му понасяше горещината. Междувременно Надя, дъщерята на водача, покани Алекс да обиколят околностите.
— След залез-слънце не се отдалечавайте извън селото, опасно е — предупреди ги Сесар Сантос.
Следвайки съветите на Льоблан, който говореше като експерт по опасностите в джунглата, Алекс си напъха панталоните в чорапите и ботушите, за да не могат кръвожадните пиявици да му изсмучат кръвта. Надя, която вървеше кажи-речи боса, се разсмя.
— Ще свикнеш с насекомите и горещината — му каза. Говореше много добре английски, защото майка й беше канадка. — Мама си тръгна преди три години — обясни момичето.
— Защо си отиде?
— Не можа да свикне тук, имаше крехко здраве и то се влоши, когато Звярът започна да ни наобикаля. Усещаше миризмата му, искаше да отиде някъде далеч, не можеше да стои сама, викаше… Най-накрая доктор Торес я отведе с един хеликоптер. Сега е в Канада — каза Надя.
— Баща ти не отиде ли с нея?
— Какво би правил баща ми в Канада?
— Защо не те взе със себе си? — настоя Алекс, който никога не бе чувал за майка, която да изостави децата си.
— Защото е в един санаториум. Освен това не искам да се разделям с баща ми.
— Не те ли е страх от Звяра?
— Всички ги е страх. Но ако дойде, Бороба ще ме предупреди навреме — отвърна момичето, милвайки черната маймунка, която никога не се отделяше от нея.
Надя разведе новия си приятел из селото; това им отне само половин час, защото нямаше много за гледане. Ненадейно се разрази буря — светкавици разсичаха небето във всички посоки и започна да вали като из ведро. Беше топъл като супа дъжд, който превърна тесните улички в димящо тресавище. Хората, общо взето, търсеха убежище под някой покрив, но децата и индианците продължаваха своите дейности, напълно безразлични към потопа. Алекс разбра, че баба му имаше право, като го посъветва да замени дънките си с леки памучни дрехи, по-тънки и по-лесни за сушене. За да избягат от дъжда, двете деца влязоха в църквата, където ги посрещна един висок и як мъж с огромни рамене на дървосекач и бяла коса, когото Надя представи като отец Валдомеро. Той бе лишен напълно от достолепието, което би могло да се очаква от един свещеник: беше по долни гащи, гол до кръста и боядисваше стените с вар, покатерен на една стълба. Държеше бутилка ром на пода.
— Отец Валдомеро е живял тук още преди нашествието на мравките — представи го Надя.
— Пристигнах, когато се основа това селище, преди почти четиридесет години, и бях тук, когато дойдоха мравките. Трябваше да изоставим всичко и да се спасяваме, бягайки надолу по реката. Пристигнаха като огромно тъмно петно, напредваха неумолимо, разрушавайки всичко по пътя си — разказа свещеникът.
— Какво се случи след това? — попита Алекс, който не можеше да си представи едно селище да стане жертва на насекоми.
— Подпалихме къщите, преди да побегнем. Пожарът отклони мравките и няколко месеца по-късно можехме да се върнем. Нито една от къщите, които виждаш тук, не е на повече от петнадесет години — обясни той.
Свещеникът имаше странно животно — куче — амфибия, което, както каза, произхождало от Амазонка, но видът му бил почти на изчезване. Прекарвало голяма част от живота си в реката и можело да издържи няколко минути с глава, потопена в кофа с вода. Посрещна посетителите от благоразумно разстояние, недоверчиво. Лаят му беше като птичи трели и наподобяваше песен.
— Отец Валдомеро го отвлякоха индианците. Какво ли не бих дала да имам такъв късмет! — възкликна Надя.
— Не ме отвлякоха, дъще. Загубих се в джунглата и те ми спасиха живота. Живях с тях няколко месеца. Добри и свободни хора са, за тях свободата е по-важна от самия живот, не могат да живеят без нея. Плененият индианец е мъртъв индианец: затваря се в себе си, престава да яде и да диша и умира — разказа отец Валдомеро.