— Толкова отрано ли пушим, Александър? — попита го в много добро настроение. Той се опита да отрече, но тя не му даде време. — Ела с мен, хайде да се поразходим — каза.
Момчето се качи в колата, затегна добре предпазния колан и измърмори през зъби едно заклинание за късмет, защото баба му беше същинска терористка на волана. Оправдавайки се, че в Ню Йорк никой нямал кола, караше, сякаш я преследваха. Стигнаха с лашкане и спиране до супермаркета, откъдето тя се сдоби с четири големи пури черен тютюн, след това го отведе на една спокойна уличка, спря далеч от недискретните погледи и се зае да запали по една пура за всеки. Пушеха и пушеха на затворени врати и прозорци, докато димът не започна да им пречи да виждат. Алекс усещаше как му се завива свят и как в стомаха му нещо се повдига и спуска. Скоро вече не можеше да издържа повече, отвори вратата и се изсипа на улицата като торба, измъчен до дъното на душата си. Баба му почака усмихната да приключи с изпразването на стомаха си, без да предложи да му държи челото или да го успокои, както би сторила майка му, а после запали друга пура и му я подаде.
— Хайде, Александър, докажи ми, че си мъж, и изпуши още една — предизвикваше го, забавлявайки се.
През следващите два дни момчето трябваше да остане на легло, зелено като гущер и убедено, че гаденето и главоболието ще го довършат. Баща му реши, че е вирусно, а майка му бе на път да заподозре свекърва си, но не посмя да я обвини пряко в отровителство на внучето. Оттогава навикът да се пуши, който имаше такъв успех сред някои от приятелите му, преобръщаше червата на Алекс.
— Тази трева е от най-добрата — настоя Моргана, сочейки съдържанието на торбичката. — Имам също и това, ако предпочиташ — добави, показвайки две бели хапчета в дланта си.
Алекс се извърна и втренчи поглед в прозореца на автобуса, без да отговори. Знаеше от опит, че е по-добре да замълчи, или да смени темата. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи глупаво и момичето щеше да си помисли, че е сополанко, или че има религиозни фундаменталистки възгледи. Моргана сви рамене и запази съкровищата си в очакване на по-подходящ момент. Бяха пристигнали на автобусната спирка в центъра на града и трябваше да слизат.
В този час потокът от хора все още не беше намалял, нито пък движението по улиците, макар че канцелариите и търговските обекти вече бяха затворени; за сметка на това имаше отворени барове, театри, кафенета и ресторанти. Алекс се разминаваше с хората, без да различава лицата им; виждаше само прегърбените им фигури, увити в тъмни палта, които крачеха забързано. Забеляза неясни туловища, проснати на земята точно до някакви скари на тротоара, откъдето излизаха струи пара. Досети се, че това са скитници, сгушени до отоплителните отвори на сградите, които бяха единственият източник на топлина в зимната нощ.
Студените неонови светлини и фаровете на колите придаваха на мокрите и мръсни улици нереален вид. По ъглите имаше камари от черни чували, някои скъсани, с разпилени боклуци. Някаква просякиня, загърната в парцаливо палто, човъркаше в чувалите с пръчка, докато рецитираше безкрайна литания на някакъв измислен език. Алекс трябваше да отскочи настрани, за да избегне един плъх с отхапана и кървяща опашка, който стоеше по средата на тротоара и не помръдна, когато минаха покрай него. Ръмженето на трафика, полицейските сирени и от време на време воят на някоя линейка прорязваха въздуха. Един млад мъж, много висок и недодялан, мина, крещейки, че наближава краят на света, и пъхна в ръката му смачкан лист хартия, на който се виждаше полуразголена блондинка с дебели устни, предлагаща масажи. Някакъв човек с ролкови кънки и слушалки на ушите го блъсна, запращайки го до стената. „Гледай къде вървиш, тъпанар!“ — викна нападателят.