Събуди се, когато вече всички в лагера бяха на крак. Реалният сън от предишната нощ го тревожеше, беше сигурен, че съдържа послание, но не успяваше да го разгадае. Единствената дума, която ягуарът бе произнасял при своите появявалия, беше неговото име — Александър. Нищо повече. Баба му се приближи с голяма чаша кафе с кондензирано мляко — нещо, което по-рано изобщо не би опитал, но сега му се струваше възхитителна закуска. В някакъв порив й разказа съня си.
— Защитник на хората — каза баба му. — Какво?
— Това означава името ти. Александър е гръцко име и означава защитник.
— Защо са ми дали това име, Кейт?
— Заради мен. Родителите ти искаха да те нарекат Джоузеф, като дядо ти, но аз настоях да те кръстят Александър, като Александър Велики — големия войн от античността. Хвърлихме една монета във въздуха и аз спечелих. Затова се казваш, както се казваш — обясни Кейт.
— Как ти хрумна, че трябва да нося това име?
— Има много жертви и благородни каузи, които трябва да се защитават в този свят, Александър. Едно хубаво име на войн помага да се бориш за правдата.
— Ще претърпиш несполука с мен, Кейт. Не съм герой.
— Ще видим — отвърна тя, подавайки му чашата.
Усещането, че са наблюдавани от стотици очи, изнервяше всички в лагера. В изминалите години различни държавни служители, изпратени, за да помогнат на индианците, бяха убивани от същите племена, които те се опитваха да защитят. Понякога първият контакт беше сърдечен, разменяха подаръци и храна, но внезапно индианците сграбчваха оръжията си и изненадващо нападаха. „Индианците са непредсказуеми и жестоки“ — каза капитан Ариосто, който беше напълно съгласен с теориите на Льоблан и поради това охраната не можеше да бъде свалена; трябваше да са непрекъснато в готовност.
Надя се намеси, за да каже, че хората от мъглата са различни, но никой не й обърна внимание.
Доктор Омайра Торес обясни, че през последните десет години работата й като лекар е била предимно сред миролюбиви племена; не знаеше нищо за тези индианци, които Надя наричаше хора от мъглата. Във всеки случай се надяваше да има повече късмет, отколкото в миналото, и да успее да ги ваксинира, преди да са се заразили. Призна, че при различни предишни случаи нейните ваксини пристигали прекалено късно. Инжектирала ги и въпреки това те се заразявали и няколко дни по-късно умирали със стотици.
В този момент Людовик Льоблан напълно беше изгубил търпение. Неговата мисия се бе оказала безполезна и той щеше да се върне с празни ръце, без новини за прословутия Звяр от Амазонка. Какво щеше да каже на издателите на Интернешънъл Джеографик? Че един войник е умрял, разкъсан при мистериозни обстоятелства, че са почувствали една доста неприятна миризма и че след неволно подхлъзване той се е озовал в екскрементите на неизвестно животно? Откровено казано, това не бяха много убедителни доказателства за съществуването на Звяра. Нямаше и какво да добави за индианците от региона, защото дори не ги беше видял. По най-глупав начин си беше загубил времето. Не му беше ясно кога ще се върне в университета, където го смятаха за герой и където беше защитен от ужилванията на пчели и други неприятности. Отношенията му с групата съвсем не бяха блестящи, а с Каракауе се превърнаха в пълна катастрофа. Наетият за негов личен асистент индианец престана да му вее с банановия лист още щом излязоха от Санта Мария де ла Ювия и вместо да го обслужва, той се постара да направи живота му по-труден. Льоблан го обвини, че му е сложил жив скорпион в джоба и мъртъв червей в кафето, също и че злонамерено го е завел на мястото, където го ужилиха пчелите. Останалите членове на експедицията търпяха професора, защото беше забавна гледка и можеха да му се подиграват под носа, без да се усети засегнат. Льоблан се взимаше много насериозно, и не можеше да си представи, че другите не го приемат така.