Алекс, също като войниците, трепереше от студ. Краката му бяха изтръпнали, а ръцете — подути от въжетата, стегнати около китките му. Болеше го челюстта, чувстваше обтегнатата си кожа, вероятно имаше ужасна подутина. Напипваше с езика си счупения зъб и усещаше издутия си венец, където беше попаднал ударът с приклада на капитана. Опитваше се да не мисли за многото часове на мрак, които се простираха пред него, нито за възможността да бъде убит. Защо Ариосто го беше отделил от останалите? Какво възнамеряваше да прави с него? Искаше да се преобрази в черния ягуар, да притежава силата, жестокостта, гъвкавостта на голямата котка, да се превърне в мускули, нокти и зъби, за да застане пред Ариосто. Помисли си за бутилката лечебна вода, която чакаше в чантата му, и че трябва да излезе жив от Окото на Света, за да я отнесе на майка си. Споменът за семейството му беше смътен, като размития образ на снимка, излязла не на фокус, в която лицето на майка му беше едва едно бледо петънце.
Започна да клюма, победен от умората, когато изведнъж усети, че го докосват малки ръчички. Изправи се стреснат. В тъмнината успя да разпознае Бороба, която душеше във врата му, прегръщаше го и скимтеше тихичко в ухото му. „Бороба, Бороба“ — прошепна момчето, толкова развълнувано, че очите му се напълниха със сълзи. Беше само една маймунка с размерите на катеричка, но присъствието й предизвика в него вълна от надежда. Остави се на ласките на животинчето, истински ободрен. Тогава си даде сметка, че усеща и нечие друго присъствие — едно невидимо и мълчаливо присъствие, прикрито в сянката на дървото. Първо помисли, че е Надя, но след това си даде сметка, че това бе Уалимаи. Дребният старец стоеше спотаен до него, можеше да усети мириса му на пушек, но колкото и да напрягаше зрението си, не го виждаше. Шаманът постави едната си ръка на гърдите му, сякаш търсеше туптенето на сърцето. Тежестта и топлината на тази приятелска ръка дадоха на момчето сила, почувства се по-спокоен, престана да трепери и започна да мисли по-ясно. Ножчето, ножчето, прошепна. Чу изщракването на метала при отварянето и скоро острието на ножчето започна да се хлъзга по въжетата. Не мърдаше. Беше тъмно, а и Уалимаи никога не бе използвал нож, можеше да нареже китките му, но след минута старецът вече бе прерязал шнура и го хвана за ръка, за да го отведе в гората.
В лагера капитан Ариосто бе приключил играта на карти и бутилката водка вече беше празна. На Людовик Льоблан не му хрумваше как да продължи да отвлича вниманието му, а до разсъмването оставаха още много часове. Алкохолът не беше замаял военния, както очакваше — наистина имаше стоманени вътрешности. Предложи му да използват радиопредавателя и да видят дали могат да се свържат с поделението в Санта Мария де ла Ювия. Доста време въртяха копчето на апарата посред един оглушителен статичен шум, но беше невъзможно да се свържат с оператора. Ариосто беше разтревожен; за него не беше изгодно да отсъства от поделението, трябваше да се върне колкото може по-рано, необходимо бе да направлява версиите на войниците за случилото се в Тапирауа-тери. Какво щяха да разказват неговите мъже? Трябваше да изпрати рапорт на началниците си в армията и да се срещне с пресата преди да са тръгнали слухове. Омайра Торес си беше тръгнала, мърморейки за вируса на морбили. Ако проговореше, той щеше да изгори! „Каква глупава жена!“ — измърмори капитанът.
Ариосто заповяда на антрополога да се върне в палатката си, направи една обиколка из лагера, за да се увери, че неговите мъже стояха на пост, както се полагаше, и след това се насочи към дървото, на което бяха вързали американското момче, склонен да се позабавлява малко за негова сметка. В същия момент миризмата го удари като с бухалка. Попадението го просна по гръб на земята. Опита да вдигне ръка към колана си, за да извади оръжието, но не можа да помръдне. Плисна го зловонна вълна, сърцето му избухна в гърдите и после — нищо. Потъна в безсъзнание. Не успя да види Звяра, изправен на три крачки от него, който го напръска директно със смъртоносната смрад на своите жлези.
Задушаващото зловоние на Звяра нахлу в останалата част на лагера, поваляйки първо войниците, а после и онези, които бяха защитени от платнището на палатките. След по-малко от две минути никой не бе останал на крака. За няколко часа страховита тишина завладя Тапирауа-тери и близката джунгла, където дори птиците и животните избягаха, уплашени от смрадта. Двата Звяра, които бяха атакували едновременно, се оттеглиха с обичайната си мудност, но тяхната миризма се задържа през по-голямата част от нощта. В тези часове никой в лагера не успя да разбере какво се е случило, защото едва на следващата сутрин разсъдъкът им се възвърна. По-късно видяха следите и успяха да стигнат до някои заключения.