Тя взе обръча, който беше носила предния ден и го сложи на главата си.
— Помислих си, че вероятно имаш желание да обиколиш града и да разгледаш наоколо — чух гласа й в главата си. — Искаш ли?
— Много — отвърнах аз. — Стига ти да имаш време.
— Ще ми бъде приятно да го направим — усмихна ми се тя топло.
Не бях наясно дали и тя се чувстваше така привлечена от мен, както аз от нея, или беше само обичайна любезност от нейна страна. Това бе загадка, която започваше да заема голяма част от мислите ми.
— Първо — продължи тя, — няма да е лошо да прекараш няколко часа с обучаващата машина на шеев. След това ще можеш вече да разговаряш на нашия език без помощта на тези неудобни неща.
Докато ме водеше надолу по коридори и стълбища, я попитах защо, след като езикът на Вашу е общ за всички, им е била необходима машина за езиково обучение. Обясни ми, че тя била създадена, за да се използва на другите планети от Слънчевата система, но тъй като те се оказали обитавани само от животни, до този момент не се явила необходимост от нея.
Тя ме отведе под земята. Стори ми се, че подземията на двореца обхващаха много нива. Най-после стигнахме до едно помещение, осветено от слаба крушка, подобна на тази в стаята ми. Крушките също били произведени от шеев, каза ми Шизала, и в началото светели по-силно. Стаята беше малка и в нея имаше само едно устройство. Беше голямо и изработено от непознат за мен метал, вероятно сплав. Излъчваше слаба светлина, която допълваше осветлението в стаята. Състоеше се от кабина със седалка, оформена да поеме седнало човешко същество.
Не забелязах друга техника и страхотно ми се прииска да разглобя кабината и да надникна във вътрешността й, но потиснах нетърпението си.
— Моля те, влез вътре — обърна се към мен Шизала и посочи кабината. — Доколкото съм информирана, тя ще се задейства веднага след като седнеш в нея. Може да загубиш за малко съзнание, но не се притеснявай.
Направих, каквото ме помоли, и наистина, веднага след като седнах, кабината тихо забръмча. Отгоре се спусна един шлем, който се намести върху главата ми, почувствах се замаян и след малко загубих съзнание.
Бях изгубил представа за времето, когато се съвзех все още седнал в кабината, която вече беше дезактивирана. Погледнах към Шизала леко замаян. Малко ме болеше главата.
— Как се чувстваш? — попита ме тя.
— Добре — отвърнах и се изправих.
Изведнъж осъзнах, че изобщо не бях произнесъл „добре“. Бях казал „вразха“ — марсианската дума, която беше най-близка по смисъл.
Аз говорех марсиански!
— Действа! — възкликнах. — Що за машина може да е тази, че да го постига толкова бързо?
— Не зная. На нас ни е разрешено само да използваме нещата на шеев. Преди много, много години ни предупредили никога да не човъркаме техните подаръци, защото ще ни сполети голямо нещастие. Тяхната могъща цивилизация е преживяла едно бедствие, за което знаем само от някои легенди, но те са изпъстрени с такива свръхестествени истории, че човек трудно може да им повярва.
Замълчах, зачитайки дълбоко вкорененото убеждение никога да не се разпитва за откритията на шеев, въпреки че всичките ми инстинкти ме подтикваха да разнищя машината за обучение, която най-вероятно представляваше изключително съвършен компютър с устройство за хипнотизиране.
Докато се изкачвахме обратно в голямата зала, главоболието ми премина. Излязохме навън. Долу, пред широките бели стълби, ни чакаха две странни животни.
Бяха големи почти колкото конете от породата шайър — прочута порода големи английски коне, които бяха носили на гърба си рицари в бойни доспехи. Но приликата им с конете свършваше дотук. Очевидно, произходът им имаше нещо общо с този на човека! Това бяха маймуноподобни създания с широки като на кенгуру опашки, задните им крака бяха по-големи от предните. В момента бяха застанали на четири крака и на гърба им имаше седла. Големите им глави, кротки и интелигентни, се обърнаха към нас щом заслизахме по стъпалата.
Изпитах известни угризения, докато яхвах едното, тъй като наистина имаше прилика с представители на моята раса, но веднъж озовал се на гърба му, вече ми се струваше съвсем естествено да го яздя. Гърбът му беше по-широк от конския. Към хамута бяха прикрепени стремена за краката. Седлото имаше солидна облегалка, която позволяваше на ездача да се изтегне назад. Беше много удобно, все едно че седях в спортна кола. Отдясно, в нещо като кобур, бяха сложени няколко пики, чието предназначение не ми беше ясно. Установих, че с леко подръпване на юздите дахара реагираше бързо на всяка моя команда. С Шизала отпред, прекосихме площада и поехме по главната улица на Варнал.