Не го улучих. Но поне го бях ранил в ръката и сега трябваше да се пазя само от меча. Нямаше как да избегна това нападение. Но какво можех да направя? Разполагах само със секунди, за да реша.
Сграбчих последната пика и се хвърлих на земята точно преди мечът да разсече въздуха, където се бях намирал.
Надигнах се, леко натъртен. Все още стисках в ръка пиката.
Приклекнах на пети и наблюдавах грамадния, сумтящ грубиян, който се мъчеше да обърне дахарата си.
После той спря, отмятайки глава назад, и се разсмя със своя дрезгав, животински смях, от който гръдният му кош под кожената броня се разтресе.
Това беше последната му грешка.
Като благодарях на провидението за тази възможност, аз хвърлих пиката с цялата си сила и умение право в оголения му врат.
Тя проникна на няколко сантиметра и за кратко смехът продължи да звучи от смъртоносно раненото му гърло. После звукът премина в задавено гъргорене и с дълбока въздишка моят враг се строполи мъртъв на земята.
В момента, в който се освободи от ездача си, дахарата препусна към гората.
Стоях задъхан и замаян, но благодарен на щастливата възможност, която ми беше дадена. Можех да съм мъртъв. Вместо това бях жив и… все още цял.
Очаквах, че ще умра. Не се бях и надявал на изключителната глупост на противника си, който сигурен в победата си, изложи на показ жизненоважна част от тялото си, която можеше да се достигне само с оръжието, с което, така се случи, че разполагах.
Наведох се над грамадното тяло. То лежеше проснато върху мъха; мечът и боздуганът все още бяха прикрепени с ремъци към китките му. Около него се носеше миризма, но не на смърт, а на нечистоплътност. Тесните очи се бяха изцъклили, огромната уста все още се хилеше, но този път с усмивката на смъртта.
Огледах меча.
Беше, естествено, голямо оръжие, каквото само един триметров великан би могъл да носи, въпреки че пропорционално погледнато мечът беше къс, около метър и седемдесет. Наведох се предпазливо и го откачих от китката на създанието. Вдигнах го. Беше доста тежък, но идеално балансиран. Не бих могъл да го използвам с една ръка, както беше направил разузнавачът аргзуун, но можех да го употребя като широк меч с две ръце. Дръжката ми пасна добре. Стиснах я и се почувствах по-добре. Отправих благодарности към небесата за мосю Кларше, моят стар учител по фехтовка, който ме беше научил как да изтръгна най-доброто от всяко оръжие, независимо колко странно или жестоко можеше да изглежда на пръв поглед.
Държейки меча за ремъка, аз яхнах моята дахара. Поставих го напреко скута и в тази странна поза продължих да яздя към града.
Предстоеше ми дълъг път и трябваше да бързам, още повече сега, за да предупредя града за предстоящата атака.
Но докато яздех, както ми се стори, с часове, спускайки се и изкачвайки хълмовете, отново бях нападнат от великан аргзуун. Той се появи от дясната ми страна, когато ми оставаше да преодолея последния хълм преди Варнал.
Този не се смееше. Напротив, нападна ме, без да издаде нито звук. Очевидно, намирайки се така близо до града, не искаше да предизвика тревога.
Беше въоръжен само с меч.
Посрещнах първото му замахване с наскоро придобитото си оръжие. Той го погледна с изненада — без съмнение го бе разпознал.
Възползвах се от изненадата му. Аргзууните бяха бързи в движенията, независимо от ръста си, но бавни в мисленето. Това вече ми беше станало ясно.
Докато той, все още вторачен в меча ми, завъртя своя за нов удар, аз не се предпазих с моя, а се приготвих да го забия право там, където се надявах, че е сърцето му. Същевременно се молех да пробие бронята.
Успях, но не така бързо както очаквах и докато мечът ми проникваше през кожа, плът, кости и хрущяли, неговият меч в конвулсивно движение одраска дясната ми ръка. Раната не беше сериозна, но — за момента болезнена.
Мечът му падна от безчувствените пръсти и увисна на ремъка, а той се наклони опасно от седлото.
Предположих, че съм го ранил лошо, но не и смъртоносно.
Великанът започна да се свлича от седлото. Посегнах да го хвана, за да не падне. С моята ранена ръка това се оказа малко трудно, но успях да го задържа, докато прегледам раната, която му бях нанесъл.
Леко отклонен от подплатената броня, мечът беше минал малко под сърцето.
Успях някак да сляза от дахарата, без да изпусна великана и го положих върху мъха.