Той проговори. Изглеждаше много озадачен.
— Какво…? — промълви с тежкото си, грубо произношение.
— Бързам. Ето, спрях кървенето. Не ми изглежда фатално. Твоите хора ще се погрижат за теб.
— Нима няма да ме убиеш?
— Не ми е присъщо да убивам без причина.
— Но аз се провалих, бойците аргзуун ще ме измъчват до смърт затова. Заколи ме, победителю мой!
— Не мога да го направя — повторих аз.
— Тогава… — Надигна се и посегна към ножа на колана му. Отместих грамадната ръка и той се отпусна назад изтощен.
— Ще ти помогна да се скриеш. — Посочих към един гъст храсталак наблизо. — Можеш да останеш там и те няма да те намерят.
Разбрах, че му оказвам по-голяма милост, отколкото би очаквал дори и от народа на Варнал. А помагайки му, аз самият се забавих. Но човекът си е човек и не бих могъл да направя нищо коренно противоположно на собствените си чувства и принципи. Ако човек притежава чест, трябва да се придържа към нея. Веднъж да забрави това и всичко е загубено. Дори и да е само един случай, това е началото на края. Частичка по частичка моралният му кодекс ще се разпадне, всеки пропуск ще бъде оправдан, докато накрая човекът престане да бъде човек.
Ето защо помогнах на странното създание, което бях победил. Не можех да постъпя другояче. Както му казах — това беше моят начин. Подобни емоции може и да изглеждат старомодни, дори излишни в този модерен век, където стойностите се променят — повечето мислят, че е за лошо — или където нещата губят напълно своята стойност. Макар да съм наясно, че ще прозвучи сковано на мнозина от съвременниците ми, опасявам се, че тогава, сред тази тиха долина на древния Марс, също както и сега на Земята, аз притежавах известни принципи — или както искате ги наречете, към които знаех, че трябва да се придържам.
Веднага след като прикрих създанието, пропъдих надалеч неговата дахара и яхнах своята.
Само след няколко минути стигнах до вратите на града и профучах с отчаян вик.
— Атака! Атака! Ордите на аргзуун!
Мъжете ме погледнаха стреснато, но очевидно и те разпознаха меча, който носех. Вратите започнаха да се затварят зад мен.
Яздих до самите стъпала на двореца, където скочих от изтощената дахара, и хукнах нагоре, препъвайки се от болка, умора и тежестта на меча — доказателството за това, което щях да разкажа!
Шизала влезе тичешком в главната зала. Изглеждаше несигурна и по лицето й все още личаха следите от доскорошния гняв.
— Какво има? Майкъл Кейн! Какво означава това нахлуване?
— Аргзууните! — отвърнах й. — Сините великани… вашите врагове… Голяма тяхна орда атакува града!
— Невъзможно! Защо не сме чули? Имаме наши постове с огледала, които предават съобщения от хълм на хълм. Щяхме да чуем. Въпреки че…
Тя се намръщи замислено.
— Какво има? — запитах аз.
— Отдавна не сме получавали съобщения от огледалата. Вероятно станциите са унищожени от аргзууните.
— След като и преди са стигали дотук, им е било ясно какво да очакват.
— Но как са събрани тази нова войска! Смятахме, че са победени и отблъснати поне за още десет години. Те бяха направо пометени от армията на баща ми и съюзниците му! Баща ми водеше войската, която преследва до крак.
— Е, най-вероятно ордата, която е победил, е била само част от мощта на аргзуун. Може би онова нападение е било началото на една стратегия на изненада, предназначена да ви сломи.
— Ако това е бил техният план — въздъхна тя и сви добре оформените си рамена, — тогава са успели, защото ние наистина не сме готови!
— Сега не е време за самокритика — отбелязах аз. — Къде е брат ти Дарнад? Като главен рицар на Варнал негово задължение е да подготви отбраната. А какво ще кажеш за другите воини на карнала?
— Те охраняват границите, въдворяват мир сред буйстващите банди. Войската ни е разпръсната, но дори и да беше събрана във Варнал, пак не би могла да се мери с ордата на аргзуун.
— Направо е невероятно, че не сте получили никакво предупреждение, дори и чрез вестител от друг град. Как са успели аргзууните да достигнат толкова далеч на юг, без да разберете?
— Не мога да си го обясня. Както сам каза, вероятно са планирали това от години, разполагали са с шпиони, работещи за тях, пътували са дегизирани на малки групи под прикритието на нощта, събирайки се някъде наблизо на нашата земя и сега нападат града, без някой от съюзниците ни да знае за съдбата ни.