— Стените ще издържат една сериозна обсада. Каза, че разполагате с някакви летателни апарати. Можете да ги бомбардирате от въздуха с оръдията на шеев. Това е все пак едно предимство.
— Нашите три летателни апарата едва ли ще постигнат много срещу такава сила.
— Тогава трябва да изпратите един от тях до най-близкия ви съюзник. Изпрати твоя — твоя… — спря ме силата на спомена. — Изпрати принца на Мисхим Теп да поиска помощ от баща си, а пътьом би могъл да потърси помощ и от по-малките ви съюзници.
Тя се замисли, след което ми хвърли странен, озадачен поглед и стисна устни.
— Ще направя, както предлагаш — каза накрая. — Но дори и на най-бързия ни летателен апарат ще му трябват дни, за да достигне Мисхим Теп — а на армията ще отнеме още по-дълго време, за да стигне дотук. Ще ни бъде трудно да издържим на толкова продължителна обсада!
— Но ние трябва да устоим и да издържим — заради Варнал и заради сигурността на вашите съседни държави — настоях аз. — Ако аргзууните покорят карнала, те ще пометат и другите народи. Трябва да бъдат спрени при Варнал, или цялата ви цивилизация ще бъде унищожена.
— Ти имаш по-ясна идея от мен за това, което е заложено на карта. — Тя се усмихна леко. — А си тук сред нас отскоро.
— Военните действия — казах тихо аз, мислейки за собствения си опит, — не се различават много едни от други. Основните им принципи са същите — стратегията, целите. Вече имах честта да се сблъскам с двама от твоите Сини великани и мисълта, че този прекрасен град ще стане техен, ми е омразна!
Не добавих, че не се страхувах само за града, а и за Шизала. Въпреки всичко не можех да забравя чувствата, които изпитвах към нея. Сега вече знаех, че е сгодена за друг и независимо какво изпитвахме двамата, от това нищо нямаше да излезе. Очевидно, нейните принципи бяха също така силни, както и моите и нямаше да й позволят да отстъпи, така както и аз не възнамерявах да отстъпя.
За един дълъг момент ние се гледахме в очите и всичко беше там — болката, истината, решителността.
А може би само си въобразявах, че и тя е малко увлечена по мен? Не трябваше да си мисля подобни неща, в никакъв случай. Всичко беше свършило, а Варнал трябваше да се защити.
— Имаш ли по-подходящо оръжие за мен от това? — посочих към меча на аргзууна.
— Разбира се. Ще извикам пазача. Той ще те заведе до оръжейната, където можеш да си избереш каквото искаш оръжие.
По нейна заповед един от пазачите се приближи и тя му нареди да ме заведе до оръжейната.
Той ме поведе няколко етажа под двореца, на по-ниско ниво от предишното.
Накрая спряхме пред две огромни метални врати.
— Пазач на Десетата стража. Тук е Ино-Пукан Хара с госта на принцесата! Моля, отвори — извика той.
Вече знаех, че Ино-Пукан беше еквивалентно по ранг на сержант.
Вратите се отвориха бавно и аз се озовах в дълга, голяма зала, осветена слабо от сини крушки на тавана.
Пазачът, който ни посрещна, беше възрастен мъж с дълга брада. На колана му имаше два пистолета и не носеше друго оръжие.
Той погледна въпросително към мен.
— Принцесата иска гостът й да се въоръжи, както той пожелае. Аргзууните атакуват! — обясни Ино-Пукан.
— Пак ли? Мислех, че с тях е свършено!
— Не се оказа така — тъжно отвърна Ино-Пукан. — Според нашия гост тук, те са вече наблизо.
— Значи царят умря напразно. Предстои ни да бъдем победени. — Гласът на стареца прозвуча безнадеждно. Разходих се из залата, изпълнен с възхищение от голямото разнообразие на оръжия.
— Все още не сме се предали — напомних му аз, разглеждайки рафт след рафт с чудесни мечове. Свалих няколко и ги изпробвах за дължина, тегло и баланс. Накрая се спрях на дълъг, относително тесен меч. Приличаше по-скоро на права сабя с острие, дълго колкото това на меча, който бях отнел от аргзууна. Дръжката му беше изработена чудесно, както на някои подобни мечове на Земята. Имаше вдлъбнато място за показалеца и пръста до него. На някой тази дръжка щеше да се стори неудобна, но всъщност беше точно обратното. Освен това имаше предимството, че мечът много по-трудно можеше да бъде избит от ръката.
Намерих и подходящ колан за окачане на меча. Изглежда, във Варнал имаха навика да носят меча непокрит. Стар обичай, останал от не толкова мирни времена, предположих аз.
Имаше и пистолети, които се задействаха комбинирано от пружина и сгъстен въздух. Взех един и се обърнах към стария пазач.