Выбрать главу

— Вижте!

— Аргзууните! — ахна Шизала.

Ордата настъпваше. Можехме ясно да видим първата вълна. Оттам, откъдето ги наблюдавахме, те приличай на армия маршируващи мравки, но зловещото им напредване беше неминуемо. Всички го разбрахме.

— Не си преувеличил, Майкъл Кейн — тихо произнесе Дарнад. Видях как побеляха кокалчетата на пръстите му, стискащи дръжката на меча.

Въздухът беше неподвижен и едва-едва долавяхме крясъците им. Бяха съвсем слаби викове, но имайки вече известен опит със звуците, които можеха да издават войните аргзууни, можех да си представя какъв е шумът при източника.

Дарнад влезе в стаята и се върна, държейки нещо в ръка, което приличаше на мегафон.

Той се надвеси от балкона и огледа двора на двореца, където група стражи стоеше в готовност.

— Командири на стената, заемете местата си! Аргзууните идват. — После продължи с по-конкретни заповеди, с плана, който бяхме изготвили.

Докато командирите се насочиха към постовете, за да разположат хората си, ние наблюдавахме ужасени приближаването на ордата.

Бързо — дори прекалено бързо — те достигнаха стените. Отгоре виждахме и движението в града, бойците, застанали неподвижни по места, в очакване на първата атака.

Нападателите бяха много, прекалено много!

Пета глава

Отчаяният план

Поне успяхме да задържим стената след първата вълна.

Сякаш целият град се разтресе от яростната атака. Въздухът беше разкъсан от силните, гръмогласни крясъци на нападателите, замърсен от дима на запалителните бомби, изстрелвани с катапулти, напоен с миризмата на самите им тела. Тук-там се появиха пламъци, които жените и децата на Варнал бързо потушаваха. Ехтеше звън на стомана, ударена о стомана, на победоносни гласове и стонове на умиращи, свистяха оръжия.

Двамата с Шизала все още наблюдавахме от балкона, но аз изпитвах неудържимо желание да се присъединя към храбрите защитници на града. Дарнад вече беше при тях и поощряваше хората си.

Независимо от намеренията си, бях развълнуван от близостта на Шизала. Обърнах се към нея:

— Къде са останалите летателни апарати?

— Оставили сме ги за резерва — обясни ми тя. — Ще ги използваме по-късно, като изненада.

— Разбирам. Но какво мога да направя аз? Как мога да ви помогна?

— Да ни помогнеш ли? Но ти си гостенин, не трябва да се занимаваш с проблемите ни. Проявих несъобразителност, трябваше да заминеш заедно с Телем Фас Огдаи.

— Аз не съм страхливец. Добре владея меча, а вие бяхте толкова мили и гостоприемни. За мен ще е чест да се бия за вас!

Тогава тя се усмихна.

— Ти си един благороден странник, Майкъл Кейн. Представа нямам как се озова на Вашу, но чувствам, че присъствието ти тук е за добро. Тръгвай тогава, намери Дарнад и той ще ти обясни как можеш да помогнеш.

Аз се поклоних леко, напуснах стаята и се спуснах тичешком по стълбите на кулата. Долу в голямата зала цареше хаос; мъже и жени бързаха в различни посоки.

Проправих си път през тях и попитах един войник къде мога да намеря принц Дарнад.

— Чух, че най-слаба е източната стена. Вероятно ще го намерите там.

Благодарих му и напуснах двореца. Насочих се към източната стена. Главните сгради на града, солидно изградени от камък, не бяха пострадали от запалителните бомби на аргзууните, но тук-там горяха купчини тъкан и сухи клечки. Жени с малки помпи се опитваха да ги загасят.

Плътният дим изгори дробовете ми и очите ми се насълзиха. Ушите ми кънтяха от крясъци и викове, заобикалящи ме от всички страни.

А навън могъщата орда на Сините великани напираше срещу стените на града. Непобедима сила ли бяха?

Забраних на мислите си да се отклоняват в тази посока.

Най-накрая забелязах Дарнад близо до стената. Той обсъждаше нещо с други двама офицери, които сочеха нагоре към стените. Вероятно му показваха слабите места. Принцът се мръщеше замислено, устните му бяха мрачно стиснати.

— Как мога да ти помогна? — попитах, потупвайки го по рамото. Той ме погледна изморено.

— Не знам, Майкъл Кейн. Би ли могъл да ни доведеш с магическа пръчка половин милион души на помощ?

— Не — отвърнах аз, — но мога да използвам меч.

Той се поколеба. Стана ми ясно, че не е сигурен в мен. Не можех да го виня — в края на краищата, той не знаеше на какво съм способен.