В този миг от стената долетя екзалтиран вик, вик, който едва ли можеше да произхожда от карналско гърло.
Беше един от онези гръмогласни, победоносни викове, които вече бях чувал.
Всички погледи се обърнаха нагоре.
— Принце! Негодниците пробиха част от защитата ни!
Видяхме ги. Само няколко сини бойци се бяха изкатерили на стената, но ако не ги отблъснехме сега, много скоро щяха да ги последват стотици.
Без много да се замислям, измъкнах меча от колана и хукнах към най-близката рампа, водеща към върха на стената. Никога не бях си представял, че мога да тичам толкова бързо.
Извиках предизвикателно към един син аргзуун и той се извърна към мен.
Отново се разсмя с дивашкия си смях. Замахнах и той с бързо движение на тежкия си меч парира удара ми. Отскочих назад и в същия миг забелязах, че горната част на ръката му се оголи. Насочих меча и извадих късмет, успях да му пусна кръв. Великанът изрева някаква клетва и замахна към мен с другото си оръжие — бойна брадва с къса дръжка. Отново ме спаси бързината. Мушнах се под нескопосаната му защита и го прободох в корема. Острието влезе и излезе от плътта му.
Очите му сякаш се разшириха, а после с предсмъртно ръмжене той се свлече от стената.
Към мен се насочи друг, малко по-предпазлив от приятеля си. Приех атаката на чудовището.
Два пъти нападнах и двата пъти той ме парира. После нападна той. Блокирах удара му и видях, че острието ми е на сантиметри от лицето му. Натиснах напред меча и го прободох в окото.
Вече бях свикнал с оръжието си, по-добро от най-доброто, което бях използвал на Земята.
Имах също и подкрепление. Хвърлих поглед от другата страна на стената, надолу, където се вихреше една маса от синя плът, кожени брони и бляскаща стомана. Бяха издигнали подвижна стълба. Много аргзууни се катереха по нея.
Стълбата трябваше да бъде унищожена. Поставих си го за цел.
Въпреки че положението беше доста объркано и трудно можех да преценя как точно стоят нещата, обзе ме странно спокойствие.
Познато ми беше това чувство. Бях го изпитвал и преди — в джунглите на Виетнам, а и по време на сериозен дуел, докато тренирах фехтовка.
Сега, когато имах и няколко приятели наоколо, се почувствах още по-добре. Настъпих нещо. Един от моите нападатели беше изтървал бойната си брадва. Взех я с лявата ръка и премерих теглото й. Установих, че мога да си служа с нея, стига да я държа по-близо до острието.
С двете оръжия в ръце се насочих към следващия син нападател.
Той беше повел съмишлениците си по стената в посока на рампата. Стената бе достатъчно широка, за да поеме трима от нас и двама от великаните се втурнаха от двете ми страни.
В онзи момент се почувствах почти като Хораций7, който удържал моста, но Сините великани изобщо не приличаха на хората на Ларс Порсена8 и никой не викаше „назад“. Всички бяха завладени от една мисъл — да напредват на всяка цена.
Грамадните им тела настъпваха към нас — тромави, силни. Тесните им очи ни гледаха с омраза и за момент ме побиха тръпки, когато се вгледах директно в едно от лицата им. Имаше нещо нечовешко в погледа, нещо толкова примитивно, сякаш надничах в ада!
След това те се нахвърлиха върху нас.
Спомням си само яростта на боя — бързото замахване, отчаяното чувство, че трябва да удържим, трябва да победим, трябва да използваме всеки грам енергия и сръчност, за да ги отблъснем към стълбата и да я унищожим.
В началото обаче изглеждаше, че единственото, което можехме да направим, беше да задържим стената срещу тези звероподобни мъже, надвиснали над нас с огромните си, изпъкнали мускули под синята кожа, с изпълнените си с омраза тесни очи, с оръжията си, чиято тежест само беше достатъчна, за да ни помете от стената.
Помня как ме боляха китките, ръцете, гърба, краката — цялото тяло. После болката сякаш престана и усещах само странно изтръпване.
Спомням си също и убиването.
Биехме се срещу превъзхождаща ни по сила и численост орда — и убивахме. Повече от половин дузина Сини великани паднаха под мечовете ни.
Ние защитавахме нещо повече от град — защитавахме един идеал и това ни даваше морална сила, която липсваше на аргзууните.
Започнахме да напредваме, а великаните да отстъпват назад към тяхната стълба. Това преимущество ни вдъхна допълнителна сила и ние удвоихме атаката си, биейки се рамо до рамо като стари другари, независимо че аз бях странник от друга планета, дори от друго време.
8
Легендарен римлянин, прославил се със защитата на моста над Тибър в боя срещу етруските — Б.пр.