— Ако ти кажа, едва ли ще ми повярваш.
— Кажи ми! — настоя тя.
Повдигнах рамене.
— Дойдох от Негалу — казах, използвайки марсианското име за Земята.
— Това е невъзможно. На Негалу няма живот.
— Сега, не. Но ще има.
Тя се намръщи.
— Говориш искрено, но загадъчно. Ти сигурно си един, един… — Размисли и спря.
— Един какво?
— Какво знаеш за Рахарумара?
— Нищо.
Изглежда, това я задоволи. Доближи свитите си ръце до устата и сякаш ги загриза. Внезапно вдигна поглед към мен.
— Ако не си от карнала, защо се биеш заедно с тях? Защо скочи в тази палатка и уби Ранак Мард? — посочи към падналия аргзуун.
— А ти как мислиш?
— Защо ще рискуваш живота си, за да убиеш само един капитан на аргзууните?
— Това ли е всичко, което съм направил?
Тя се усмихна изненадващо.
— Аха! Вече мисля, че знам. Да, това е всичко, което си направил.
Духът ми се понижи. Значи съм сгрешил. Палатката не бе обитавана от велик водач на аргзууните. Може би това беше нарочна заблуда и водачът се намираше другаде.
— А ти каква си? Затворничка ли си? Затворничка с известно влияние?
— Ако желаеш, можеш да ме наречеш и затворник. Аз съм Хоргул от народа на Владнияр.
— Къде се намира Владнияр?
— Не знаеш ли? Разположен е на север от карнала, под Нарвааш. От векове владниярите са врагове на карнала.
— И така, Владнияр е сключил съюз с Аргзуун?
— Мисли си, каквото искаш. — Тя се усмихна тайнствено. — А сега струва ми се, че ти трябва… — отвън я прекъсна шум на голяма битка. — Какво е това?
Не знаех. Невъзможно беше малкият отряд рицари от Карнала да нападне аргзууните — щеше да бъде чисто самоубийство. Но кой тогава?
Използвах възможността, която се откри. Щом Хоргул и сините гиганти се извърнаха към шума, пронизах в гърлото един от аргзууните. Пробих си път през останалите и изскочих навън. Наоколо беше тъмно. Зад мен излязоха другите аргзууни.
Хукнах по посока на шума. Преди това погледнах бързешком над палатката, да видя успяла ли е Шизала да избяга.
Корабът беше все още там — висеше над палатката!
Защо не беше напуснала? Спрях в недоумение. За секунда бях обкръжен от сини бойци. Докато се биех за живота си, усещах, че наблизо става нещо необичайно. Неочаквано, с крайчеца на окото, забелязах как една група прекрасно въоръжени бойци, пробиха тълпата от Сини великани.
Ясно ми беше, че бойците не бяха от града. Като начало на главите си носеха шлемове, от които се поклащаха ярко оцветени пискюли, Фобос и Деймос, пресичайки небето над нас, осветиха обстановката около мен. Новите рицари носеха копия, а някои държаха нещо като метални лъкове.
Много скоро предната им линия се озова близо до мен и аз се оказах заобиколен от съюзници, които ми помогнаха да поваля аргзууна, който ме атакуваше.
— Привет, приятелю — каза един от тях с акцент, съвсем слабо различаващ се от този, който бях научил.
— Привет! Вашето идване спаси живота ми — отвърнах с истинска благодарност. — Кои сте вие?
— Ние сме от Сринаи.
— Телем Фас Огдаи ли ви изпрати?
— Не. — Мъжът беше изненадан. — Всъщност бяхме тръгнали да прогоним голяма банда, нахлула в Карнала. Затова сме и толкова много. Едно отделение от вашия граничен патрул се канеше да ни помогне, когато пристигна съобщение, че аргзууните атакуват Варнал. И така, ние зарязахме бандите и препуснахме насам с максимална скорост.
— Радвам се, че сте го направили. Как смяташ, какви са шансовете ни да ги победим?
— Съмнявам се, че ще можем. Но ще успеем да ги отблъснем далеч от Варнал и да дадем време на подкрепленията да се притекат на помощ.
Този разговор се водеше, докато се биехме с аргзууните. Броят им намаляваше прогресивно и май ние щяхме да победим, поне на това място.
Накрая ги принудихме да се обърнат в бяг. Обединените сили на Сринаи и Карнала преследваха оттеглящите се аргзууни до Зовящите хълмове, откъдето бяха дошли.
Скоро ни стана ясно, че аргзууните все още ни превъзхождаха по брой. Нападайки ги в гръб, Сринаи и Карнала бяха успели да ги отблъснат благодарение на изненадата.
Самият аз се почувствах много по-добре. Вече бях сигурен, че ще можем да издържим следващата атака и да отстоим на аргзууните, докато дойде помощта.